При всяко от пътуванията ни по стария път към София заглеждахме една мъничка табела с надпис Голак. И всеки път си обещавахме, че ще посетим това застинало във времето и забравено селце, възникнало още от античността. Съществуват данни, че село Голак е било населено още по време на траките, а на негова територия се е провело сражението на 17 август 986 г. между войските на византийския император Василий Втори и цар Самуил. Тук се е случило най-голямото поражение, нанасяно на византийски владетел. Много от местностите носят имена от този период. Сражението е известно още като „Битката за Траянови врата“.
Речено-сторено. С автомобил стигнахме центъра на град Ветрен, взехме раниците и тръгнахме. Село Голак е разположено на 762 м.н.в. в Голак планина, която е част от рида Еледжик в Ихтиманска Средна гора. Пътеката започваше от ромската махала на град Ветрен, след нея излязохме на открито и гледките започнаха. Виждаха се Родопите и бялата шапка на рилските върхове.
Бяхме си набелязали освен село Голак да посетим и късноантичната средновековна крепост Градището, отстояща на около 4 км. северозападно по права линия от центъра на град Ветрен. Крепост Градището е с много стръмни и високи склонове и е почти обкръжена от естествено водно препятствие. Най-достъпна е през тясна седловина от юг, откъдето я достигнахме и ние през гора и без пътека. Съществуват данни, че крепост Градището е служила за наблюдение на прохода към древния път за Северна България. Срещу нея се извисява крепост Орелските скали, като между двете крепости е имало визуална връзка, а разстоянието по права линия между тях е около 740 метра. Формата на Градището е на неправилен многоъгълник, била е обградена от крепостен зид, в момента той е сринат до земята, но все още личи и ние успяхме да го видим и снимаме. Намерихме и много останки от битова керамика. Разглеждайки крепостта се пренесохме за малко в друго време. За огромно съжаление и тази твърдина не беше пощадена, следите от иманяри бяха навсякъде.
След малко повече от час излязохме от гората, пред нас се бяха ширнали красиви зелени поляни и селото вече се виждаше. Продължихме към него. Уникално красиво селце, къщите бяха накацали по склона, а вляво гордо се извисяваше сградата на селския параклис, който доброволци от Костенец бяха реставрирали.
Влизайки в селото станахме свидетели на разрухата, която беше обхванала тази красота. Сграда, вероятно бивше ТКЗС ни посрещна. Тъжна и без покрив, но със запазени стени. Снимахме и продължихме. Къщите в село Голак са характерните за Средногорието Среднобългарски тип къщи, с асиметрична форма.
Следващата сграда, която видяхме беше голяма, двуетажна и дълга. От местни хора разбрахме, че това е било бившето училище, което след Освобождението първоначално започва като килийно и след това поради увеличаване броя на населението на Голак прераства в прогимназия. Тук са се учили и са играли деца, а сега сградата беше порутена, без покрив и прозорци, носталгична и тъжна.
Продължихме разходката. Имаше и ново строителство в селцето. В един от дворовете жена садеше ягоди. Като ни видя се зарадва изключително много, веднага остави работата си и дойде да ни поздрави. Разказа ни, че баща й е от Голак, как е учил в местното училище и когато им омръзвало да учат скачали през прозорците в снега и играли. След смъртта му на двете със сестра й им било мило за родния дом и затова си построили по две стаички тук. Направили си дворчета, идват всяка седмица през уикенда, отглеждат си всичко, дори и кошери имаше. В двора беше изграден кладенец, водоснабдяването в селото беше само по този начин и в много от къщите видяхме такива кладенци. Разказа ни, че туристи идват рядко, постоянните жители са няколко, но пък вече имало и хора, които, търсейки спокойствие и уединение, са си купили къщички в Голак и прекарват доста време тук. Освен търсещите спокойствие имало и голяма група ловци, които били стегнали ловната вила и използвали всеки почивен ден да идват в Голак със семействата си. Така селцето се е пораздвижило и понаселило.
Пожелахме си до нови срещи с обещание да дойдем пак и продължихме към параклис Възнесение Господне. Той се намира високо на възвишение над селото. Параклисът е подновен преди няколко години, измазан е в бяло и е много красив. В Балканските войни, в Първата и Втората световни войни по бойните полета загиват 40 жители на Голак. На източната страна на параклиса има поставена паметна плоча с имената им.
В двора на параклиса има изградена беседка за почивка и барбекю. Там направихме дълга почивка, за да се заредим и налюбуваме на гледката, която се откриваше към цялото живописно селце.
Бяхме видели, че село Голак има интересна дървена табелка с името си, но на влизане откъм гората на град Ветрен не я видяхме. Затова решихме да разгледаме останалите къщи в посока Костенец и да я потърсим. Къщите бяха все така уникални, полуразрушени, красиви и тъжни. Усещахме духа на хората, живели щастливо в тях. И ги снимахме, снимахме.
В крайна сметка намерихме табелата Голак. Направихме си снимки с нея и продължихме по обратния път, обещавайки си, че пак ще се върнем в тази изоставена красота. Излизайки се селцето попаднахме на почти погълната от дърво табела х. Чапаеви коти. Оказа се, че това е бил някогашен комплекс от три хижи, който разбира се като повечето обекти в Средногорието беше разрушен и изоставен.
И тъй като маршрутът ни беше кръгов обратният ни път през гората беше изровен, дърводобивът тук течеше с пълна сила и природата не беше пожалена. Много тъжна гледка. И напук на множеството следи от камиони и съсипаната гора игликата и минзухарите искряха с гордо вдигнати главици.
Последната ни цел беше малкият, но живописен язовир Ветрен. Успяхме да му се насладим и да го снимаме точно по залез. Изключително красив водоем, с изградена беседка за отдих. Патици прелитаха и плуваха в него, доволно крякайки. Постояхме, полюбувахме се на залеза, снимахме и продължихме.
Почти се стъмваше, когато влязохме във Ветрен. Ромите бяха запалили огньове, децата им бяха маскирани, беше денят преди Сирни заговезни. От местни жители разбрахме, че те празнуват Прошки и ходят у кумовете да се прощават. На центъра на Ветрен хора се бяха събрали и също празнуваха.
Така завърши разходката ни до забравеното село Голак. Планираме да го посетим отново в комбинация с Голашката пещера, която освен, че е била основен източник на желязна руда в миналото, сега е вписана в регистъра на защитените територии и защитените зони в България като природна забележителност заради голямата популация на прилепи.
До нови срещи!
Вашият коментар