Време за четене: 11 минути

Село Бойково е разположено на най-северните склонове на рида Чернатица на 1106 м. н. в. За селото бяхме чели, че е възникнало от обединение на множество колибарски махали и родове. Съществуват две легенди за създаването на Бойково. Първата разказва за дядо Драган, който се грижел за тримата си останали сираци внуци Бойко, Явор и Сотир. На техните имена са кръстени три селища в района, на Бойко село Бойково, на Явор село Яврово и на Сотир село Храбрино. Втората легенда разказва, че когато дошла чумната епидемия Бойко предлага и осъществява преместването на селото на сегашното му място и то бива кръстено на него.

В землището на Бойково има 13 параклиса, разположени на места, за които има данни, че са стари светилища запазени и до днес. Освен параклисите в района на селото са възхитителното с тайнствените си форми светилище Кумлигор, мистичното скално светилище Линът, свързвано с брата на Орфей – Лин и интересното скално образувание Грозден камък.

Избрахме си топъл мартенски ден и рано сутринта отпрашихме за Бойково. По пътя към селцето успяхме да си уловим прекрасен изгрев. Автомобилът паркирахме на центъра на селото и по стръмна пътека нагоре поехме към сърцето на Родопа планина. Гората около нас беше като излязла от страшна приказка – тъмна и непрогледна. Лилавите минзухари, тези горди предвестници на наближаващата пролет, бяха навсякъде.

Първият ни обект беше интересната скала Грозден камък, разположена в подножието на връх Свети Архангел. Върху около 10-метрова скала, описана с изветрени жлебове и ерозирали като каньони улеи беше кацнала една по-малка скала. Покатерихме се отгоре, за да я разгледаме добре и си направихме много снимки.

По широк горски път и без маркировка продължихме към следващата ни цел – Линът. За него знаехме, че е светилище за жертвоприношения и такова подобно има едно единствено в с. Петра, Лозенградско, Турция. Съществува и версия, че това е било винарна на бог Дионисий, превърната в светилище за жертвоприношения. Красива табелка на едно дърво сочеше този интересен археологически паметник. Линът представляваше правоъгълна изсечена вана с човешки размер, незнайно как поставена на най-високата скала от цяла група разхвърляни скални отломъци. Изключително правилна форма, нямахме съмнение, че е направена от човешка ръка, защото добре знаехме, че в природата няма правилни форми. В единият й ъгъл открихме дупка, от която тази каменна вана е можела да се изпразва.

Съвсем близо имаше изсечена и по-малка ваничка. Можехме само да гадаем какво се е случвало тук, но мястото беше омагьосващо. Направихме си кратка почивка, снимахме и продължихме към параклис Свети Архангел Михаил. Пътят ни беше стръмно нагоре. След като издрапахме стигнахме до интересни скали, приличаха на някакви градежи, виждаше се и нещо като малък портал или провиралка. След още малко изкачване си хванахме пътеката и скоро бяхме до параклиса, за който няма данни кога точно е построен.

Параклис Свети Архангел Михаил представляваше едноапсидна правоъгълна постройка с двускатен тиклен покрив –  добре поддържан параклис, пълен с много икони. Красиво и тихо място, на което можеш да се уединиш и помолиш.

Продължихме към тайнственото светилище Кумлигор, гората беше все така гъста и омайваща. Понеже се движехме по северен склон снегът започна да се среща все по-често. Отново пътят ни минаваше през уникални композиции от скали и интересни цветя. Стигнахме до голяма поляна с останки от къщи. Това е бил чифликът на Дели Ахмед. Макар и полуразрушен си личеше, че е бил голям и богат.

За историята на чифлика бяхме чели, че преди Освобождението ситовци и дедевци имали спорни места в граничещото си землище — някъде към Драганово село. Дълго спорили, враждували, въртели геги и брадви, зъбили се един на друг, но работата все не се оправяла. Едно лято ситовските помаци начело с Дели Мехмед, чийто чифлик бил в местността Кумлигор, т. е. наблизо до граничните места, отишли и окосили спорните ливади. Да се разправят с Дели Мехмед на дедевци било не по силите и те отърчали при Ахмед ага. Приел ги Тъмрашлията, изслушал ги, както му е редът, и рекъл на неговите гавази да оседлаят конете. Заплашил ситовските помаци с жезъл и разпоредил нощес сеното да доде на место. И така ги погледнал, както само той си знаел, че ония не казали и гък. После възседнал коня, обиколил спорните места и установил землищна граница, която важи и досега. 

Вдясно покрай чифлика по черния път надолу продължихме към Кумлигор. След около половин час на стотина метра вдясно от нас в гората го видяхме. Чудо на природата или на човека! Уникална величествена скала! Занемяхме и я гледахме като омагьосани. И тази скала като останалите в района беше слоеста и изветрена. Информацията ни беше, че Кумлигор е сърцето на скалните свещени комплекси в района и е пряко свързано с историята на село Ситово.

Кумлигор изглеждаше изключително добре съхранен и притежаваше скалния прототип на колонадно светилище, също като другите скални комплекси в района.

Приближихме се и първото, което видяхме, беше обширна пещера с вход като арка.

Разбира се влязохме да я разгледаме. Беше страшно интересна, мъхът беше образувал красиви рисунъци по стените, а на тавана й имаше дълбок отвор.

След пещерата тръгнахме наляво, скалните форми бяха разнообразни, имаше дупки, овали. Снимахме, снимахме. Стигнахме до скален проход, срещали сме го като „Портал към отвъдното“.

Този своеобразен скален „коридор“ свързваше северната и южната част на Кумлигор. Стените му бяха гладки и лъскави, вода се стичаше по тях, а таванът му беше от скали, през които се виждаше синьото небе. Навсякъде имаше здравец и миришеше упойващо. Мистичен тайнствен проход, само можехме да гадаем какво е било предназначението му. Навсякъде в скалите виждахме лица на хора, животни, страшилища.

Самото светилище по вертикалата се състои от три нива – долно, средно и горно, всяко със своите елементи. Покривът на Кумлигор беше частично закрит от огромни скални късове като похлупаци, а през непокритите от скали места виждахме ивици синьо небе, дори дърво растеше на върха му.

След много любуване и голяма доза снимки излязохме от другия край на причудливата скала. Там беше красиво и пълно с минзухари, които гордо цъфтяха срещу тази интересна прелест. Обикаляхме скалата от всички страни и не можехме да спрем да я снимаме. Открихме пътечка и се качихме на върха на светилището, където има скална площадка със скални култови кладенчета и има пряка комуникация с Щудград и други скални комплекси.

Гледките бяха убийствени. Шеметните простори на Родопа планина бяха пред нас. Направихме си дълга почивка и се заредихме от това тайнствено и уникално място.

Поехме по обратния път, подминавайки останките от чифлика, но вместо вляво от него тръгнахме вдясно към следващия ни обект – параклис Света Богородица. От слънчевата поляна отново навлязохме в гъста гора, а снегът на места стигаше над 20 см. Бяло, чисто, прекрасно! Изобщо не бяхме очаквали да го има любимия ни сняг. Погазихме си на воля и лека полека стигнахме до параклиса.

Всъщност това не беше параклис, беше си цяла църква, красива, бяла, прекрасно изографисана. Този дом на вярата беше на повече от 150 години. На храмовия празник, който е на 15-ти август ежегодно на поляните се събират стотици души, които избират да пренощуват в района. Според поверието това ще им донесе здраве през цялата година. В района на параклиса имаше изградена голяма беседка и плочни масички с дървени пънчета за сядане.

Следващата ни цел беше параклис Свети Дух. Пътят ни минаваше покрай отдавна изоставения ученически лагер колония „Майчина грижа“, който бил основан от Недко Каблешков през 1929г. Мястото беше обрасло и тънеше в разруха, много тъжна гледка.

Табелите за „Свети Дух“ започнаха да се появяват, вървяхме по горския път през иглолистна феерия и на едно място се отклонихме вляво през гората. Приближавайки параклиса все повече усещахме неговата енергия. Под арка от тънки клони ни посреща табела „Добре дошли на Св. Дух“. Параклисът беше сгушен под най-необикновения скален масив в района. Вратичката му е около метър, за да влезеш трябва смирено да се наведеш, правейки поклон. Отвътре има олтар и икони на Божията майка и Иисус Христос. Отвън имаше свещници и изградена беседка, която освен за почивка става дори за бивакуване.

Исторически сведения за параклис Свети Дух няма, но се счита, че той е бил тракийско светилище. Запазени части от него се датират в легенди отпреди османското робство, но научна информация от достоверни източници липсва.

За останките от древна каменна крепост вдясно от параклиса данните също са спорни. По-разпространените предания говорят, че това са останки от калето Свети Дух, други казват, че това са останки от крепостта на богомилите Свети Врач, а трети, че е била българска гранична застава, където са водени сражения с турците.

Каквото и да е било, мястото е древно и пропито с история за съдбите на хората преди нас, наситено е със силен енергиен заряд и тайнственост.

Времето напредваше и трябваше да тръгваме, за да успеем да достигнем преди стъмване последните си цели – връх Крив камък и Мъртвите скали край Бойково. След по-малко от час стигнахме центъра на селцето, качихме се на автомобила и бързо се оказахме на импровизирания паркинг, отстоящ  на около 500 м. от върха.

Оставихме раниците и само с челници поехме нагоре. Пътят ни минаваше отново през параклис – „София, Вяра, Надежда и Любов“. Зад него имаше оформено място за сядане, но ние щяхме да дойдем тук друг път, сега целта ни беше живописният връх Крив камък. Той представляваше покрит с прекрасни борове хълм висок 1106м. Малко преди самия връх, котата на който е отбелязана с бетонен стълб, имаше голо място, в него е била разположена батареята с наши оръдия, която първа открива огън по османската империя. Именно от връх Крив камък започва Балканска война. На самия връх има поляна, която е цялата оградена от стари дървета.

На десетина метра от върха в посока Бойково тръгва стара пътека, която води към Мъртвите скали. Те са интересни базалтови стълбове, наредени един до друг, извисяващи се на около петдесет метра над гората и разкриващи удивителни гледки във всички посоки. Скалите разкриват цялостна панорама към село Бойково. Гледките са към целия родопски рид Чернатица, хижа Здравец и Бяла черква. Легендата разказва, че под тези скали са се скрили българи, преследвани от поробителите.

Почти се беше стъмнило като достигнахме Мъртвите скали, но все пак успяхме да си откраднем няколко гледки, а снимки си направихме с помощта на челниците. Постояхме, погледахме блещукащите светлинки на село Бойково и внимателно тръгнахме по обратния път.

Денят ни беше емоционален, прекрасен и наситен с история и мистика. В района на приказно красивото село Бойково открихме много интересни места, които ни изумиха и омагьосаха. От тайнствени светилища през красиви параклиси до исторически значими връх и скали.  Бойково със сигурност е място, наситено с история и притежаващо необикновена енергия и обаятелност. Горещо препоръчваме да го посетите!

Тръгнахме си от това невероятно селце по тъмно, небето беше обсипано с милиарди огромни звезди. Спряхме и дълго се наслаждавахме на съзвездията, които сякаш бяха на една ръка разстояние. Наистина необикновен ден с необикновен край!

До нови срещи!