Едва ли има някой, който не е изкачвал най-високия връх на планината Витоша Черни връх 2290м.н.в. Класическото изкачване на първенеца е от хижа Алеко. То е с дължина 3 км., с 482 метра денивелация и трае около два часа. Понеже няколко пъти бяхме минавали по този маршрут решихме сега да подходим от село Железница, откъдето бяхме чували, че е най-живописния и труден маршрут до Черни връх с преодоляване на повече от 1300м. денивелация.
Нашият план осъществихме на един мой рожден ден. Бодри и ентусиазирани много рано сутринта потеглихме към село Железница. Паркирахме на площадчето на центъра на селцето и тръгнахме по пътечка нагоре срещу течението на реката. Красива табелка ни съобщаваше, че се движим по Туристическа екопътека „По стъпките на Алеко“, благословена от Негово Светейшество Българския Патриарх Неофит през 2015г.
Вървейки нагоре след около 5 минути пресякохме автомобилния път и влязохме в Природен парк Витоша. Маркировката е синя лентова, успоредно с нея върви и зимната от жълто-черни колове. Движихме се по камениста пътека и все покрай течащата река. След около 45 минути достигнахме прекрасен кът за отдих с мостчета и беседки. Спряхме за кратка почивка и чай, после продължихме по десния ръкав нагоре.
Навлязохме в борова гора и тук почнаха мъките, голям наклон и стръмно около 40-минутно изкачване.
Гората беше доста изсечена, а пътят дълбоко изровен от камионите, превозващи дървата. Много тъжна гледка.
На излизане от гората достигнахме своеобразна „порта“ от дървета, от която се виждаше хижа Физкултурник, която за съжаление не работеше. Тя беше почти по средата на нашия красив и нелек маршрут. Хижата изглеждаше измамно близо, но до нея имаше още доста път.
Оттук започнаха страхотни гледки встрани и зад нас. Стара планина се виждаше в далечината, Рила, Плана планина и Средна гора бяха назад. Достигането на хижа Физкултурник ни отне малко повече от час. Оттук започна и снегът.
Сложихме снегоходките и без да почиваме продължихме по пътеката вдясно от гърба на на хижата. Наклонът стана доста по-плавен и остана такъв почти до Черни връх. Красотата около нас беше неописуема – слънчево, бяло, чисто, прекрасно! София се виждаше като на длан.
Вече и първенецът започна да ни се показва, първоначално виждахме само метеорологичната балоноподобна обсерватория на БАН.
Рядко срещахме хора по пътя си, маршрутът не е популярен – както споменахме в началото предпочитаното и лесно изкачване на Черни връх е от хижа Алеко. Снегът на места беше дълбок два метра, жалоните почти не се виждаха, табелите също бяха затрупани. Уникална бяла приказка!
През необятна красота се приближавахме към нашата цел.
По едно време ни натисна мъглата, в такива случаи зимната маркировка е безценна. Оставаше ни още съвсем малко до върха.
На сноубордистите не им пречеше гъстата пелена, забавляваха се на макс.
Когато достигнахме Черни връх като по поръчка мъглата се вдигна и успяхме да се насладим на цялата му красота и величие.
Направихме си много снимки и дълга почивка, пихме чай и тръгнахме обратно към село Железница. Връщането отново ни предложи уникални гледки и невероятна среща с едни от най-деликатните и грациозни обитатели на Природен парк Витоша – сърничките, които се приближаваха доверчиво и просто позираха за снимки.
Накрая по традиция успяхме да си уловим и невероятен залез!
Страхотен живописен маршрут! Най-хубавият ми рожден ден на най-хубавото място!
До нови срещи!
Вашият коментар