Малка страна е нашата България, но е пълна с невероятни и необятни красоти. Високи сини планини, тучни зелени гори, красиви пълноводни реки, уникални водопади. Обичам всички планини в родината ни, но най ми е на сърце Родопа планина. И в нея, както и в останалите й посестрими има леснодостъпни места и такива, които поради трудния достъп до тях са запазили своята непокътнатост.

Именно едно такова кътче в красивата Родопа планина е тайнственият и див водопад Азовско падало. Той се намира в най-северната част на Западните Родопи и удобен изходен пункт към него е село Голямо Белово.

За водопада открихме изключително малко информация. Решихме, че непременно трябва да го посетим, въпреки липсата на маркирана пътека доскоро и трудния достъп, който на моменти се оказа провиране през гъста растителност и скали. Ние обаче обичаме по-предизвикателни маршрути и решихме, че е време да го посетим.

Използвахме случая, че ще бъдем в района на Белово и в плана ни освен Азовското падало влязоха средновековният град Левке и уникалната Беловска базилика.

Така една неделна утрин поехме към село Голямо Белово. Паркирахме на центъра на селото и се отправихме към нашите цели.

Вървейки из селцето на една от къщите видяхме паметна плоча, която ни съобщаваше, че къщата е посетена от Иван Вазов и Алеко Константинов и друга табелка-стрелка на БТС с червена маркировка и надпис Вазова пътека. Бяхме чели, че през 1892г. точно от село Голямо Белово Иван Вазов започва да пътешества из Родопите и своето пътешествие описва в пътеписа „В недрата на Родопите“. И пътя, който великият ни поет и писател изминава от Голямо Белово до Чепино с три мулета, изкачвайки се по рида Алабак и достигайки Алабашка поляна с най-възхитителните гледки е наречен Вазова пътека. Няколко години след Вазов и Алеко Константинов изминава същият път и го описва в свой пътепис.

Продължихме по пътя си, достигайки голяма и красива беседка и уникална каменна чешма, кръстена Хаджи Николовата чешма. Спряхме да опитаме от леденостудената вода и да разгледаме интересните дървени пейзажи, окачени на стените. Менюто беше 1. Каквото 2. Си 3. Носите.

Веднага след чешмата видяхме табела с изобразен на нея лъкатушещ път до връх Свети Спас, на който се намираха две от днешните ни цели – уникалната Беловска базилика и късноантичния средновековен град Левке.

Пътеката е много добре маркирана, но стръмна и все нагоре, нагоре. Февруарското слънце липсваше, но денят беше приятен и прекрасен за разходка. Минзухарите вече грееха с жълтите си цветове, синчеца срамежливо се подаваше от есенната шума, птичките пееха, невероятна идилия. Дори любимата ми Лисичина /наречена още Петльови гащи/ вече беше отрупана с цветове и привличаше работливите пчелички.

След около час стръмно изкачване излязохме от гората. Пред нас имаше редица от навеси, отново чешма с ледена вода, камина и до тях новопостроената църква Света Богородица. Това беше връх Свети Спас.

Виждаха се руините на величествената Беловска базилика, която е обявена за паметник на културата. Тя датира от към края на V век и е една от най-запазените раннохристиянски черкви. Беловската базилика е най-съхранената част от разрушения късноантичен и средновековен град Левке, който предстоеше да разгледаме. Самата църква е от типа базиликална сграда и е трикорабна, тя е във византийски архитектурен стил – със сводесто покритие на централната част. Отвсякъде лъхаше светостта на това невероятно място.

Базиликата беше внушителна и величествена, разходихме се из руините и си мислехме какво ли се е случвало зад стените й. Времето беше съхранило западната фасада на църквата с два реда прозорци, южната част на преддверието и северната аркада на вътрешността й.

След като се налюбувахме на тази прелест и направихме много снимки по жълта указателна стрелка продължихме към разположения на 80 дка средновековен град-крепост Левке.

Пътеката беше много обрасла и на доста места се налагаше да я разчистваме, за да продължим. След около 15 минути достигнахме останките на античния град. Посрещнаха ни частично съхранени крепостни стени, изградени от огромни бели камъни, които се издигаха и очертаваха края на цялото възвишение.

Имаше частично запазени зидове на огради, тесни коридори очертаваха път сред някогашните къщи, стаи и улички. Видяхме и няколко делви, вкопани в земята, които са служили за съхраняване на храна и зърно. Освен това най-добре запазена и почти непокътната беше огромна полукръгла щерна /резервоар/, където предполагахме е била съхранявана питейна вода за целия град. Тук са открити предмети от бита на някогашните обитатели, но за съжаление иманярите бяха разкопали и разграбили всичко. И докато Беловската базилика беше частично реставрирана тази твърдина беше оставена на произвола да потъва в растителност и да се руши, много жалко и тъжно.

Слизането от Левке беше бързо. Насочихме се към последната цел за деня – тайнствения водопад Азовско падало. Първоначално вървяхме по коларски път, после пътеката ни навлезе в гората. Минавахме покрай уникални композиции от скали, една от тях си кръстих Двореца на принцесата.

Рекичка течеше до нас, дъждовниците бяха наизлезли и бавно се разхождаха. Навсякъде цъфтяха цветя, зеленината избуяваше. Шумът от течаща вода ставаше все по-силен.

След още малко провиране през гъста растителност и плътно преминаване покрай скали пред нас се изправи водопадът, висок близо 17 метра, водата се спускаше по изсечен каменен улей в скалата и пръските, които оставяше даваха едно усещане за приказност. В този период на снеготопене беше буен и мощен и водите му падаха на дипли. Името на водопада идва от реката-майка Азовица. Азовското падало спокойно може да се нарече перлата на Западни Родопи, той е магическо място в дълбините на гората.

Дълго стояхме до водопада, за да се заредим и подишаме свежия въздух. Дори отидохме под самите водни струи, които падаха като завеса и приятно ни разхлаждаха. Уникално красив водопад!

Не ни се тръгваше, но беше време. На връщане спряхме в Голямо Белово, за да разгледаме над реката и до днес запазените стари къщи на по 200 години.

На центъра на селцето видяхме паметника на загиналите във войните голямобеловци и най-старата в Пазарджишка област на над 200 години църква „Свети Георги“. Малкото селце беше пропито от история и героизъм.

Дори едно кученце ни се радваше на площадчето и не ни пускаше да си тръгнем. С удоволствие бихме се върнали тук!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

До нови срещи!