Време за четене: 9 минути

Картата на България изобилства от красиви и интересни места. Особено ни привличат полузабравени, трудно достъпни и отдалечени родопски села, които сякаш са от друго време. Обезлюдени, носещи дух и автентична хубост в себе си, места живи, привлекателни и омагьосващи. Посещавали сме няколко такива села и всеки път дълго сме в плен на очарованието, което излъчват. 

Едно такова малко селце е Чала, най-малкото населено място в община Борино, на което ще посветим отделен преход. Сега се бяхме насочили към няколко почти неизвестни родопски забележителности в района – средновековна крепост, църква и отбранителен граничен пост, също носещи името Чала. При посещението ни в село Селча добрата баба Еми ни разказа за тези интересни места и желанието да ги открием не ни даваше мира. Планирахме маршрут с начало ловен заслон в местността Шипковица – църквата в подножието на крепост Чала – тракийска и средновековна крепост Чала – село Селча – граничен отбранителен пост Чала – ловен заслон в местността Шипковица.

Пътувахме по пътя Пещера – Батак, а свежото утро носеше чистота и хлад. Отклонихме се към село Фотиново, което се изтягаше под ласките на изгряващото слънце.

До началото на днешния преход – ловен заслон в местността Шипковица стигнахме за около десетина минути по наскоро ремонтирания, много тесен асфалтов път, тръгващ от село Фотиново и достигащ на около четири километра преди село Селча. Заслонът е добре поддържан от местните ловци и ограден с електропастир, за да бъде предпазен от набезите на дивите животни. Паркирахме там и метнахме раниците на гръб.

Следвайки предварително начертания трак трябваше да се върнем малко в обратна посока от страната на заслона и да тръгнем по коларски път. Ние сме любители на дивото изкачване и тръгнахме от заслона директно нагоре през гората. Без пътека и през гъстата растителност бързо стигнахме пътя и поехме по него. Правеше впечатление, че успоредно на пътя над нас вървеше пътека, очевидно скоро прочистена. Табелките по дърветата бяха много стари, такава беше и поилката за животни, която се пълнеше от пластмасова тръба директно вкопана в склона.

Цветовете на дивите орхидеи радваха очите на всяка крачка, често срещахме огромни каменни композиции с интересни нишани.

Час след тръгването стигнахме малък заслон. Не бяхме изморени и решихме да го пропуснем. Дивите ягоди се червенееха и вървейки похапвахме на воля. Още час и стигнахме разклон. На това място посоката се обръща на 180 градуса, тук беше и голямото ни притеснение. Чертаейки трака не знаехме състоянието на пътеката и дали ще е проходима. Сега щяхме да проверим от първа ръка.

Личеше си, че пътеката не е използвана, но все пак беше ясно очертана и я имаше. Дори по-нататък за наш огромен късмет беше прочиствана и се вървеше лесно. От двете й страни имаше поставени дървени стълби, чудехме се какво е тяхното предназначение.

Още час ходене и пътят ни изведе от гората. Минавахме през нападали дървета, по които ясно личаха следите от ноктите на Баба Меца. Подминахме купчина камъни, струпани като гроб на диво животно, а кой знае, може наистина да беше?

След минути излязохме на обширни поляни, заобиколени отвсякъде от зелени родопски върхове. Крепост Чала със стърчащото самотно дърво на върха вече се виждаше. Пресякохме поляната покрай група дървета, между които имаше множество следи от лежащи животни – вероятно беше място за пладнуване. В подножието на възвишението Чала красива дървена беседка подканяше за кратък отдих, ние решихме да почиваме тук на връщане.

Изкачването е стръмно, но бързо. Маркировка няма, тук-там някакви бели точки по скалите. Композиции от камъни и тясна дивечова пътечка водят нагоре.

Най-напред ни се разкриха останки, за които се предполага, че са от голяма църква. Според оскъдни данни домът на вярата е пряк наследник на тракийско светилище, което се е разполагало на огромна скала южно от крепост Чала. Археологически проучвания биха могли да докажат дали църквата е построена през късната античност по време на покръстването на местното население.

След дълго разглеждане на руините от църквата се отправихме нагоре към останките от скалистата твърдина. Тракийска и средновековна крепост Чала се намира на върха на едноименното възвишение. Изградена е на издължен в посока север-юг скалист хълм с изключително стръмни и отвесни склонове. Многото изсичания в скалите и отделните каменни стени със сух градеж, както и добре оформените стъпала и улици извън крепостта говорят за тракийския й период. Средновековното укрепление е издигнато в най-северния участък на продълговатия хълм в най-високата му точка. Крепостните стени обграждат крепостта, максимално възползвайки се от естествената непристъпност на хълма. Бяхме чели, че малка част от западния зид е съществувала, но при нашето посещение стена не личеше. Откъм изток и север скалите са отвесни и там отбранителните зидове са били вкопани в земята. Това е запазило част от тях и до днес, но за съжаление иманярските разкопки са навсякъде. Предполага се, че са съществували две кули. Едната е била разположена на най-южната точка от укреплението и всъщност цялата южна стена представлява тази кула. Издигната е на най-лесно достъпното място – южния склон, широк едва 4-5 метра. Затова за да се защити укреплението от тази уязвима страна била издигната мощна квадратна кула, дълга и широка 5 метра, която напълно да прегради склона. От тази кула са тръгвали западната и източната стена на крепостта. Именно в западната стена, на 10 метра от кулата е бил главният вход на укреплението. Входът е защитаван непосредствено, западно от втората кула. Тя представлява малък квадратен бастион, който във височина може би е бил част от входното съоръжение и двете общо са образували голяма кула-порта.

Цялата площ на обекта е била застроена. Множество части от натрошена тракийска и средновековна битова керамика са намирани в подножието на крепостта. Южно от твърдината на огромна планинска поляна се е разполагало селище, което е съществувало и след османското нашествие по тези места. Според вида и останките си средновековна крепост Чала е обект в графата средновековен замък на местен управител.

Преданията от местните хора твърдят, че всяка година мравки изнасят от дълбока дупка в средата на крепостта жито. Убедихме се сами, че има безброй мравки и житни класове растат на воля отгоре върху твърдината. Работливите труженички не носеха жито и не разбрахме дали в легендата се съдържа зрънце истина.

Гледките от крепост Чала към родопските върхове и зеленото море са невероятни, напълно спиращи дъха и зашеметяващи. Дълго се любувахме, сетивата нямаха насищане на този разкош.

Слязохме под скалата, за която се предполага, че е светилище и си направихме дълга почивка. Десетки гущери се катереха, слизаха, играеха – животът в скалите кипеше с пълна сила. Не знаем категорично имало ли е светилище тук, но енергията, която се усещаше беше невероятна.

Отпочинали и заредени поехме към село Селча като за минута спряхме до кокетната беседка в подножието на крепостта, само да я разгледаме.

Пресякохме поляната и продължихме през гората. Гъсеница на млечкова вечерница привлече вниманието ни – беше толкова цветна, здраво обхванала изсъхнало стръкче трева.

След малко повече от час бяхме в Селча. Не пропуснахме да разменим малко сладки приказки с баба Еми. Тя разказваше ли разказваше, дори записахме някои от разказите й. Гостоприемната родопчанка ни обясни по спомени къде да търсим граничния отбранителен пост Чала, който така искахме да видим.

След раздумката, минавайки през село Селча бяхме омагьосани от лилиумите, които бяха нацъфтели по дворовете във всички цветове – червени, бели, жълти, оранжеви… Грееха и радваха сетивата.

На излизане от Селча не можехме да спрем да се обръщаме – кацнало на склона, живописното селце беше като картичка.

Следвайки указанията на баба Еми намерихме граничната бразда и двата камъка, които – надяваме се! – сочат отбранителния пост Чала. Много търсихме информация за този граничен пост, но такава написана почти няма, само спомените на малцината местни хора са живи.

До ловния заслон в местността Шипковица се придвижихме за по-малко от два часа. Слънцето вече залязваше и красиво багреше върховете.

Решихме да направим кратка почивка на заслона и да изчакаме истинския залез, който да бъде завършека на този прекрасен ден. Ден, в който планината с душа ни позволи да разкрием още няколко от безкрайните й кътчета. Ден, в който за пореден път да се докоснем до магията и уникалността на Родопите.

До нови срещи!