Време за четене: 13 минути

Многолика е Родопа планина. Мистична и омайна, тя крие дълбоко в пазвите си многобройни тайни кътчета, търпеливо очакващи да бъдат открити и опознати. Родопа ни привлича като магнит – не можем да се наситим на могъщата й снага, на нежната й душа. Тя е магия, вълшебство, емоция, страст…

Вече знаете, че сме любители на дивото и нетрадиционно пътешестване. Този път бяхме избрали маршрутът ни да бъде от село Фотиново до село Селча, разбира се през дива пътека. При планирането на прехода от сателитни снимки се забелязваше стара горска пътека, но какво щеше да е състоянието й – това не знаехме. Точно като за нас – имахме възможност и желание да я изследваме и популяризираме.

Тръгнахме много рано. Маршрутът се очертаваше дълъг, трябваше да предвидим достатъчно време и за евентуални затруднения по пътя поради неизвестното му състояние. По шосето за Батак нямаше много движение и бързо стигнахме началната точка на днешното приключение – село Фотиново.

Фотиново е малко селце в Северозападните Родопи, живописно разположено на двата бряга на Фотинска река. Състои се от четири махали. Следи от стари селища са открити в местностите около Фотиново, а при обработка на земите в средата на ХХ век по тези места са намирани глинени съдове и гърнета за съхранение на жито и други продукти. Съществуват данни, че най-старите обитатели на този край са били траките и славяните.

Паркирахме до Кметството, а красиво нацъфтелите латинки и кученца грееха и ни подканваха да им се порадваме.

Метнахме раниците на гръб и се отправихме към приключението. В ранното утро Фотиново беше притихнало под щедрото слънце, което пръскаше лъчите си над невероятно красивите родопски къщи и посипваше със златен прашец околните върхове.

Днешната ни цел село Селча се намира на юг от Фотиново. Планът ни беше да достигнем Селча качвайки се директно нагоре през гората по много стара туристическа „пътека“. Преди последната къща на края на селото любезен местен жител ни предложи да тръгнем по пътеката надолу, по която щяхме да излезем на коларски път. По неговите думи – Оттука дето искате може, но не се ползва този път. Благодарихме за насоките и продължихме по нашия план – дива забравена пътека право нагоре през гората.

Още в началото пътеката тръгва стръмно нагоре и влиза в гъста иглолистна гора. Личеше си, че тук не е стъпвал човешки крак от много години. Огромни дървета бяха нападали навсякъде, някои изтръгнати с корен, покрити с мъх и изгнили.

Каменни блокове, а на места и цели композиции от скали ни съпровождаха. Придвижвахме се плътно по начертания трак, на места се появяваха дивечови пътеки, после бързо изчезваха. Някои от скалните късове бяха интересно оформени, приличаха на огромни тронове, а върху тях буйно цъфтеше дъхав здравец.

Напредвахме бавно. Денивелацията, която трябваше да преодолеем първоначално беше над +400 метра за по-малко от два километра. Почти два часа изкачване и излязохме на сравнително равен терен. Подминахме интересна много тясна конструкция, която даже си имаше дървена врата.

Двадесетина минути ход и се появи отменена още през 60-те години маркировка, която днес се смята за историческа – положена ниско напряко на един камък и с две червени и една бяла лента по средата. Веднага след нея излязохме на разклонение със следи от дърводобив.

Тук е ключов момент, много е важно да се хване посоката. Тракът ни показваше, че трябва да поемем на юг, надолу през гората, която изглеждаше непроходима и обрасла. Решихме да продължим по стария изоставен дърварски път с надеждата, че той завива на юг и пресича нашия маршрут. Бяхме извървели около километър, когато пътеката рязко свърши. Това ни показа, че не сме на правилен път. Времето неумолимо напредваше и трябваше да решаваме бързо. Най-разумното нещо беше да се прекрати излета и да се връщаме към началната точка по вече проверения маршрут. От началото на деня бяхме изминали само пет километра, а според плана оставаха още около двадесет километра през много лоши и липсващи пътеки до завършване на маршрута. Примирихме се, че няма да успеем да стигнем Селча днес. Както добре знаем нищо не е на всяка цена, има и следващ път.

За щастие водачът е опитен и подсигурен на няколко нива за всякакви ситуации. Отвори стара военна карта, погледна компаса и реши да пробваме още няколко метра през супер непроходима гора. На няколко пъти по няколко метра и вече нямаше връщане, бяхме на „пътеката“. Дори видяхме на огромно дърво старата маркировка.

Слизахме стръмно през гъстата гора, на едно място се натъкнахме на извор. Това беше приток на живописната река Гашня, която прекосихме надолу по маршрута. Тя ставаше все по-голяма и буйна, а нашият път все по-труден. Налагаше се да заобикаляме десетки паднали дървета, а от някои от тях да изрязваме с триона сухи клони, за да преминем.

Повече от час ни отне да излезем на поляната, на която беше лобното място на убития Страхил от родопски партизански отряд „Антон Иванов“. Паметник увековечаваше подвига на брациговския партизанин, убит при разгрома на отряда на 27.02.1944г. Отдадохме почит на героя и продължихме.

Следваше пресичане на река Гашня, но… поредната за изненада за деня! Каменният мост над нея се оказа разрушен.

За щастие малко по-надолу намерихме брод и излязохме отново на настлания с камъни път. Ниско долу, вдясно от пътя погледите ни привлече красива чешма с четири чучура и надпис Дар от семейство Чолакови. С удоволствие се освежихме с ледената водичка, която течеше от нея.

Следваше нов разклон и монтирани на дърво стари туристически табелки, сочещи Михалково и Лесичево. Табелката за Михалково е в правилната посока, докато тази, сочеща Лесичово е на 100% в грешна посока. Ще я демонтираме и сложим в правилна посока при следващо идване до граничния камък до пост Чала, указващ старата граница.

На мястото с табелките отново има голяма вероятност от объркване, но ние знаехме, че трябва да държим вляво и да се изкачваме нагоре, така че си хванахме правилната посока. Още час и излязохме на открито, а пред нас се ширнаха любимите дивни родопски гори. До Селча оставаше съвсем малко.

Следваше поредната чешма с поилка за животни, където спряхме за кратка почивка да се освежим и да си откъснем мащерка и жълт кантарион за чай. Минутки спускане през гората и пред нас се откри тя, панорамата! Село Селча, толкова живописно, сякаш излязло от картина и сгушено под върховете Голица и Модър, където бяхме предната седмица. Още чешми, мащерка, гора… и бяхме в селото.

Влизайки в Селча усетихме едно спокойствие, сякаш времето беше спряло. По чистите и поддържани тесни улички нямаше жива душа, грижливи ръце бяха подредили пред къщите купчини с дърва – тук зимите бяха дълги и тежки. Напевен женски глас ни повика – възрастна жена се обаждаше иззад оградата на една къща. Настояваше да влезем и да починем малко на сянка. Не можехме да откажем на родопското гостоприемство и приехме. Влязохме и бяхме посрещнати едновременно като свои и като най-скъпите гости. Стопанката беше толкова радостна, че сме дошли. Дълго ни разказва за живота си тук и държеше да ни покаже и да снимаме уникалната механа с автентични облекла, оръжия и пособия за бита.

Добрата баба Еми от село Селча живееше отдавна сама, мъжът й починал, децата и внуците й се разпилели из големите градове и чужбина, само местна жена й помагала по няколко часа на ден през седмицата. Въпреки самотата и многото несгоди, които беше преживяла, възрастната трудолюбива родопчанка беше запазила високия си дух и будния си ум – дори беше написала есе-покана за събора на село Селча, с което приканваше хората да опознаят това невероятно красиво кътче на Родопите. Сбирката й от автентични български предмети беше невероятна, какво ли нямаше тук. Красиви носии, изплетени с много любов и старание вълнени чорапи, метални чанове и различни съдове, бебешка люлка, бъклица, стара кама…

Пожела да ни рецитира есето-покана и да я запишем, с такъв патос и ентусиазъм го направи, покана за събор ли беше, чудо ли! Докато има такива Хора, традициите ще са живи, България ще е жива!

Трудно се разделихме с баба Еми, тя разказваше ли разказваше. Покани ни да нощуваме при нея, да дойдем и друг път, за повече време. Избата казва е пълна, има къде да спите, сърце е широко. На сладка раздумка с домашен компот от кайсии, седнали на верандата на баба Еми с гледка към невероятната родопска редица върхове – Голица, Модър, Малък и Голям Персенк. Какво му трябва повече на човек! Напълниха ни се душите и сърцата, толкова доброта и красота, невероятно!

Наистина трябваше да тръгваме, чакаха ни още над девет километра, а вече беше късен следобед. До Фотиново щяхме да се върнем все по път. Първоначално коларски, приблизително четири километра, за които се оплака баба Еми, че така и не са асфалтирани и за които тече подписка в момента. А останалите пет километра щяха да са по новопостроения асфалтов път.

Огромни розови храсти имаше пред всяка от запазените стари родопски къщи в Селча – червени, бели, розови цветове, огромни и ухаещи упойващо. А в коритото на чешмата с три чучура в памет на фамилия Топалови местните бяха подредили бутилки прясно мляко – това беше естественият хладилник на Селча.

Слизахме още надолу, подминахме механа Гъбата и стигнахме указателна табела за село Фотиново и друга над нея, сочеща посоки и разстояния до Нова махала, Батак и Пещера.

Хванахме си пътя за Фотиново, подминахме старите гробища и излязохме на открито. Не спирахме да се обръщаме – село Селча остана високо, а гледката към него беше неописуема. Обещано, щяхме да се върнем тук за още прелести!

Пътят ни минаваше покрай стари стопански сгради, кипра къщурка с жълта табелка, указваща с. Фотиново, а срещу нас родопската редица върхове разстилаше снага. Не се стърпяхме и спряхме да починем и да им се полюбуваме. Предната седмица ги гледахме отгоре, а сега къде сме… Внушителни върхове, зелени и магични, буквално не можехме да им се нагледаме.

По пътя следваше чешма с над десет чучура, всичките с плочи в чест на любими хора.

Навлязохме в гъстата гора, а на дърветата започнаха да се появяват табели за село Фотиново и в обратна посока за село Михалково. На един разклон скъсихме лекичко разстоянието, изкачихме 300 метра, тръгвайки вляво и нагоре вместо да извървим по пътя два пъти повече. За този разклон ни беше предупредила и баба Еми от Селча, да не го пропуснем. След няколко минути бяхме в края на коларския път, оттук след табелата Пътят е в ремонт започваше нов асфалт, който се изкачваше стръмно нагоре.

Десетина минути ни бяха необходими да стигнем до Ловен заслон в местност Шипковица. Добре устроен, ограден и с чешма – заслонът изглеждаше грижливо поддържан. Само на два километра оттук беше граничният камък на пост Чала, който е сочел старата граница, там са и руините от старата застава. Тях щяхме да видим следващата седмица.

Слънцето вече беше към залез, когато сгушеното в пазвите за зелените борови гори, била и върхове село Фотиново се показа в пълната си прелест. Накацалите по огретия склон живописни родопски къщички радваха очите, а червените им покриви грееха.

На влизане в селото местни ни поздравиха за куража и силите да направим този дълъг и предизвикателен маршрут и ни пожелаха да дойдем пак. Не ни се тръгваше, разхождахме се по тесните улички, снимахме си автентичните къщи, цветята, църквата. Щяхме да се върнем тук, със сигурност!

За финал на приключението получихме невероятен залез. Златистите нюанси се преплитаха и създаваха пред очите ни съвършената картина на отиващия си вълшебен ден.

До нови срещи!