Връх Голица е висок 1921 м. и е първенец на Върховръхския рид на дял Чернатица, Западни Родопи. Информацията за върха е малко, само знаехме, че предлага почти 360-градусови красиви гледки, рядко посещаван е, див и сравнително трудно достъпен. Идеално за приключенци като нас и любители на екзотичните преходи.
След връх Модър, който посетихме предната седмица, тръгвайки от село Лилково този път се бяхме насочили към съседния му връх Голица. Популярното и по-лесно изкачване на върха е от село Осиково, но ние решихме да се предизвикаме и планирахме кръгов маршрут село Лилково – изгорялата хижа Модър – връх Голица – връх Модър – ловен заслон Модър – село Лилково.
Тръгнахме много рано – маршрутът ни беше непознат и щяхме да следваме единствено предварително начертания трак от джипиеса. Бързо се придвижихме до село Лилково и паркирахме до вече любимата ни къщичка Модър в центъра на селото с още по-любимите ни огнени божури в двора. Нарамихме раниците и в 7,00 часа стартирахме прехода.
Началото на пътеката започва от чешмата в центъра на Лилково и слиза надолу по стълбички между къщите. Мекото утринно слънце галеше върховете на дърветата, позлатяваше поляните и сипеше лъчите си върху автентичните каменни лилковски къщи. Гледките бяха приказни, невероятни родопски картини, сякаш излезли изпод четката на художник.
Слизахме надолу, по едно време пътеката много се стесни и продължихме по серпентини и каменни стъпала. Трябваше да стигнем до малкия параклис с маси и пейки под село Лилково и да продължим по широкия и приятен, леко катерещ се коларски път, който ту влизаше в гората, ту излизаше на открито.
Около два часа след тръгването от центъра на Лилково подминахме стара красива чешма и останки от заслон. Малки поточета пресичаха пътя ни и скоро се показаха първите, макар и много стари табели и маркировка за х. Върховръх и х. Персенк.
Имахме си и компания… Вървеше точно срещу нас, но в последния момент свърна в гората и се скри, само пресните следи с огромни нокти останаха за снимки.
Не след дълго на едно дърво край пътя стигнахме саморъчно направена жълта табела за връх Голица, под която някой беше закачил жълта туба от масло.
Тракът ни сочеше, че съвсем близо, само на 5 минути и директно вляво нагоре през гората са развалините от хижа Модър. Много бяхме слушали за хижата, беше мил спомен на родителите ми и искахме да видим какво е останало от нея. По пътя бяха разхвърляни различни предмети, вероятно разграбени и впоследствие изоставени от хижа Модър – стара газена лампа, десетки бутилки, обувки…Тъжна и потискаща гледка беше и самата хижа – купчина камъни, тухли и бетон.
От двуетажната някога хижа Модър бяха останали няколко полуразрушени стени, малка част от стълбище и готов да се свлече свод. През 1988г. след пиянски запой хижата е опожарена и повече не е възстановена. Снимка на хижа Модър има в книгата „Върховръх“ на Иван Ал. Панайотов на стр.40, Малка туристическа библиотека, Медицина и физкултура, София, 1974г. Книгата е съхранена и сканирана в градската библиотека на Ню Йорк, а в нея хижата е описана така: „Хижа Модър е малка, но кокетна каменно-дървена постройка на два етажа. Бившият горски пункт през 1969г. бе основно преустроен и обзаведен от перущенските туристи в хубава хижа. Намира се на 1850м. н. в. и може да приюти 40 души на легло в общи спални. Водоснабдена е, но не е електрифицирана. Столовата й (в приземието) може да побере едва 15-20 души. Има лятна столова, но тя е една примитивна барака, оградена отвред с гъсти борови гори. Разположена е на югоизток от връх Маркова чука, който се издига непосредствено над нея (10 мин.).“.
Съвсем близо до пътя, а едновременно с това дълбоко скътана в пазвите на планината – местоположението на хижа Модър е било прекрасно. Нерадостна е съдбата й, а би било добре на това място да има поне заслон, който да приютява туристи и пътешественици в трудни условия.
Направихме си лека почивка, подкрепихме се и поехме отново. Имаше положена жълта маркировка по дърветата, която не беше описана в никоя карта. Ние си следвахме плътно трака, който ни показваше, че леко трябва да се върнем назад, да пресечем рекичката и да поемем право нагоре през гората.
Подминахме отдавна изоставени кошари, а жълтата маркировка отново се появи. Изкачването продължаваше, наклонът се увеличаваше и ставаше все по-стръмно. Пътеката беше ясно различима, а растителността – буйна и зелена. Колкото по-високо отивахме ставаше все по-голо, дърветата все по-сухи и големи каменни късове се търкаляха около нас.
Следваха още няколко табели и излязохме на открито, на поляна с дъхав здравец и боровинкови храсти. И точно след две минути бяхме на върха.
Стъпвайки на скалистия връх Голица затаяваш дъх. Гледките оттук към околните върхове Малък и Голям Персенк и Модър, а на югозапад към Баташката планина са изумителни.
Самият връх се състои от три коти, които са на значително разстояние една от друга. Билото на връх Голица е остро скално ребро с лек наклон на северозапад и затревена площадка. За себе си решихме, че този път няма да посетим всичките коти. Не знаехме колко време ще ни отнеме и ще успеем ли да преминем вървящата по ръба силно казано пътека, която опъваше нервите. И дали изобщо от страната, от която бяхме беше възможен достъпът до третата 1900-метрова кота.
Щяхме да опитаме друг път, сега искахме да намерим паметника на загиналите партизани в подножието на връх Модър и да качим и самия връх Модър за втори път.
Дълго се наслаждавахме на уникалните панорами, това несъмнено и безспорно беше най-красивият връх, на който бяхме стъпвали в Родопите. Диви родопски поляни, непристъпни гори, панорамни скали… Тази неземна красота и обзор ни предложи връх Голица и ние я приехме с благодарност.
Оставаше ни се още и още, но беше време да тръгваме към следващата си цел – тя беше с координати 41,893584°N 24,523705°E. Там се намираше паметникът на двамата партизани от бригада Г. Димитров – Изрел Маир Илел Антон от гр. Пловдив и Атанас Ненков Спиридонов Аспарух от с. Момина Баня Пловдивско, убити на 4 септември 1944 година. Паметникът беше ограден с метална ограда. Сухо дърво беше паднало върху него, спряхме да разчистим и да отдадем почит. Вечна слава на героите!
Все така следвайки трака продължихме към връх Модър.
Идеята ни беше да видим две скални образувания, наречени Шилото. Но за съжаление, след повече от час изкачване излязохме на място, от което скалите бяха недостъпни, по-точно се оказахме върху самото „шило“. Стана ни ясно, че трябва да ги качим, тръгвайки отдолу, което щяхме да направим някой следващ път при посещение в района. Интересни нишани имаше в огромните каменни блокове около нас – може би останки от светилище или оброчище, кой знае?
Последната ни цел беше връх Модър, от който ни деляха около 10 минути. На върха вече се беше разположила групата, с която щяхме да си правим компания на слизане към село Лилково.
Хапнахме, починахме и поехме по обратния път. Вече бяхме минавали по маршрута предната седмица и следата на джипиеса беше лесна за следване. Коприва, тръни, сухи клони, камъни – всичко имаше по пътеката надолу. Провирахме се, заобикаляхме паднали дървета и клони, драпахме на места. И така почти километър.
След това дивата пътека премина в горски път, който си следвахме до Лилково.
На ловния заслон Модър в местността Хаджийца спряхме за кратък отдих, набрахме си и от любимите за чай борови връхчета. След няколко километра през гората тучните зелени поляни и родопски ридове се показаха. Бяхме вървели три часа от връх Модър и слънцето вече залязваше. Често спирахме и се любувахме на неземната красота около нас – багрите и цветовете бяха в изобилие. Просторите към планината радваха очите и душите ни.
Изминатите 23 километра и +1100 метра денивелация по маршрута не ни тежаха, напротив. Чувствахме се безкрайно щастливи и заредени с емоциите и впечатленията, които ни предложи днешният преход. Да обходиш родопските върхове Голица и Модър за ден, тръгвайки от село Лилково – това е равно на гарантирано приключение, повярвайте! Да минеш през невероятна родопска панорама и дивотия трудно и почти без пътеки – любимо преживяване, което се помни дълго и остава завинаги в сърцето!
До нови срещи!
Вашият коментар