Днес ще Ви отведем на едно от най-закътаните и потайни места в Родопите. Ще напуснем утъпканите пътеки и ще навлезем дълбоко във вековните гори, за да изкачим един връх – Шан кая, издигащ се на 1741 метра. Шан кая не е само връх, той е скално плато – светилище, далеч от цивилизацията и от населените места.
Загадъчната монументална скала Шан кая силно ни впечатли при посещението ни на крепост Чала. Стъпили на най-високата точка на Чала и запленени от дивните гледки, вниманието ни привлече изсеченото скално плато със самотното дърво върху него. Още на връщане от крепост Чала планирахме маршрут до Шан кая – скалата ни теглеше неимоверно към себе си, усещахме, че трябва да я посетим.
До забележителната скала може да се стигне по два пътя – през Фотинския проход, откъдето е по-краткият и лек преход и по горски път, започващ малко преди бариерата между село Нова махала и село Фотиново – доста километри и никакви хора. Сигурно сте се досетили – ние си избрахме дългия и по-труден маршрут, който този път нямаше да е кръгов, но пък се очертаваше изключително интересен и предизвикателен.
Тръгнахме много рано, искахме да имаме достатъчно време да стигнем Шан кая и да останем повече на нея, за да се заредим от енергията й. Предварително начертаният трак ни сочеше, че след село Нова махала трябва да поемем към Фотиново и да следим за бариера по пътя.
Рано сутринта пътят за Батак не беше натоварен, придвижвахме се бързо и отбихме за Нова махала. Селото вече се разбуждаше и стопаните извеждаха животните на паша. Излязохме от Нова махала и последвахме табелата за Фотиново, очаквайки всеки момент да видим началната точка на маршрута.
Боядисаната в червено и бяло бариера се намира вдясно по пътя, малко преди един почти 180-градусов завой.
Там пътят слиза надолу и минава покрай огромна поляна, където обичайно има каравани и палатки. И този път не беше изключение. Беше толкова рано, а вече силна родопска музика огласяше планината, хората бяха на скарите и се забавляваха.
Паркирахме преди бариерата и встрани от пътя, за да не пречим на движението и на дивите животни. Екипирахме се под съпровода на чудните родопски песни, грабнахме раниците и се отправихме към лелеяната скала.
Върнахме се леко назад и по горския път неусетно потънахме в гъстите гори на Баташката планина. Маркировка нямаше, следвахме си плътно начертания предварително трак. Плавно набирахме височина, по пътя нямаше жив човек. Конче си пасеше кротко на една поляна, а малко по-нататък от гората започнаха да излизат крави с малките си.
Тръгнаха пред нас и доста време се движехме заедно. Кравите бяха сами, някои от тях кротки, но други гледаха лошо. По едно време успяхме да ги изпреварим.
След по-малко от два часа от тръгването горският път премина в правилно подредени като мъниста камъни – това бяха останки от античен път, устоял с векове на капризите на времето.
Преминали по него следваше огромна поляна с хранилка за животни и красива дървена ловна вишка.
До съоръжението се стигаше по дървена стълба, имаше си врата, два прозореца и дори легло и стол.
На това диво място ловците си бяха изградили чудно местенце за чакане на дивеча. Огромен контейнер на поляната съхраняваше фуража за дивите животни.
Направихме кратка почивка, за да разгледаме вишката и продължихме. Оттук нагоре към забележителната Шан кая трябваше да се движим директно през гората, без път и пътека. Ние имаме опит с такива приключения и винаги носим някакво сечиво. Сега с помощта на триона разчиствахме клоните, които ни пречеха и бавно напредвахме нагоре. Гората се разреди, появиха се интересни скални композиции.
Последните метри до платото са особено стръмни и е доста хлъзгаво, преминахме ги с огромно внимание.
Тридесет минути ни отне да се качим от поляната до платото. И бяхме щедро възнаградени – от извисяващият се над дълбоката долина връх Шан кая панорамите не могат да се опишат с думи, те трябва да се видят. Едни от най-емблематичните върхове на Родопите разстилат снаги – Голица, Модър, Персенците и още, и още… Под нас остри назъбени скали, прилични на гребени грабват окото, а широтата и просторът са невероятни. Самотното дърво на върха на Шан кая поразява със силата си да устои на природните стихии и с жаждата си за живот.
Дълго се наслаждавахме на пейзажите – а те, повярвайте, са неземни. Останахме почти два часа на скалата, чувствахме някаква топла енергия и привличане.
За голямо наше удивление на скалата се качи група от десетина души от всякакви възрасти и две кучета. Оказаха се туристи от София, които всяка година почиват на Цигов чарк и всяка година последния ден от почивката им завършва на Шан кая. Разказваха, че няколко години са търсили скалата и накрая се успели да я намерят.
Заредени с енергия и попили от заобикалящата ни отвсякъде красота тръгнахме обратно. Слизахме бавно и внимателно и съвсем импулсивно решихме да се върнем по пътя, по който бяха дошли новите ни познайници. Той е маркиран с големи зелени светлоотразителни точки и минава през гъста борова гора.
В самия си край излиза на голяма поляна, където се включва в горския път, по който бяхме дошли ние.
Оттук нататък бяхме спокойни, щяхме да се движим само по път и без заплахи. Но не стана точно така – спокойствието ни бързо свърши. Кравите от сутринта, този път придружени от три огромни бика отново ни бяха спътници.
Мучаха и излизаха от всички страни на гората, трябваше да се пазим, да викаме и да свирим, за да могат да вървят напред и ние да се придвижваме. Бяхме разбрали, че нямат пастир и нямахме избор. Мислехме, че се прибират във Фотиново, а това значеше през целия ни обратен път да сме след тях. Страшното беше, че биковете се биеха и нападаха малките бичета. За огромна наша радост на една поляна се отклониха и останаха там. Успяхме да се промушим, благодарни сме, защото си беше доста рисково. Не остана без адреналин и този преход.
Благополучно стигнахме до колата и тръгнахме към вкъщи. За пореден път бяхме преоткрили Родопите – така познати и непознати, най-примамливото за нас място, което вечно ни тегли към себе си. Планината с душа ни позволи да се докоснем до уникалната скала – плато и светилище Шан кая, мистична, непозната и така грижливо скрита дълбоко в пазвите на баташката гора. Завършекът на този ден беше увенчан с феноменален залез. Поклон, Природо!
До нови срещи!
Вашият коментар