Тръгвайки на това приключение мислехме, че сме видели най-дивите райони на Родопите. Бяхме правили няколко прехода в Източните Родопи и по пътя си не срещнахме жив човек. Единствено дивите животни и змиите бяха наши спътници до махала Шарен нос, до село Рибен дол, до махалите Две тополи и Тухла, до емблематичния скален колос Саръ кая и от него до кралство Мумджидам, до върховете Чиляка и Бездивен… Изключително красива планина, богата на паметници на мегалитната култура и едновременно живописна мозайка от зелени вековни гори, кристално сини язовири, бистри реки и остри назъбени скали – това са Родопите. Планината с душа ни е любима, но Източните Родопи са наш фаворит, за нас те са по-, по-, най-красиви и вълнуващи.

Един от любимите ни родопски бисери е село Безводно. Много пъти сме ходили в селото, но красотата, която е в изобилие тук не можем да забравим. Заради нея е стремежът ни да се връщаме в Безводно отново и отново. Околностите на селото са възхитителни, такива са и местата далеч от него. За огромно съжаление Безводно все повече обезлюдява, пасищата буренясват, пътищата и пътеките изчезват.

Седмици не са достатъчни да се обходят туристическите маршрути около селото. Този път бяхме решили да посетим няколко от забравените махали на село Безводно – махала Бозва, махала Фейзела, махала Мемишлер, махала Гоганци и Метуховска махала. Всички те са изоставени с изключение на най-високата от тях – махала Бозва, която е полуобитаема за няколко месеца в годината през лятото, когато стопаните й си идват в България.

Пътуването ни по пътя от Асеновград – Кърджали беше леко. На Комунига отбихме за Безводно и гледките се заредиха.

Често спирахме да снимаме и да се любуваме – сиви отвесни скали, буйни родопски гори, остри и полегати върхове. Слънцето изгряваше и разпиляваше златните си лъчи над неописуемата красота. Язовир Боровица изглеждаше нереално с гладкото си водно огледало, набраздено от хиляди вълни, а надвисналите върхове над водоема се оглеждаха в кристално сините му води.

Пътувахме по надвисналия над дълбоки дерета път, преминахме внимателно по дървен мост, чиито греди бяха счупени на места и плачеха за ремонт, но кога щеше да се случи това – не е известно. Направихме остър завой и погледите ни бяха привлечени от нещо отстрани на пътя. Оказаха се няколко диви прасета, едното по-едро, може би на две години, останалите две – малки, вероятно едногодишни. Голямото прасе не се страхуваше, напротив – упорито стоеше и ни гледаше. Спряхме, за да ги видим добре и да ги уловим в кадър.

Пътят до село Безводно е в задоволително състояние. По него свободно се разхождат крави, които се налагаше да изчакваме, за да продължим. Подминахме любимата ни „автобусна спирка“, надписана с името на махалата, преди която беше – Средска. Какъв ти автобус тук?

Скоро стигнахме двете чешми в Безводно, откъдето тръгваше днешният ни маршрут.

Паркирахме и започнахме екипирането. След няколко минути пристигнаха две коли с четирима ентусиазирани туристи от ТД „Насам-натам“. Те споделиха, че отиват на връх Чиляка, но голямото им желание е да стигнат до внушителната скала Саръ кая. Но не знаят правилната пътека  и се съмняват в успеха си да стигнат до камъка. Водачът ни е опитен, показа и обясни как да стигнат и откъде да минат, за какви опасности да внимават по пътя. Показа им на картата къде могат да намерят вода, която е жизненоважна по този маршрут. Съмишлениците ни не бяха сигурни, че ще успеят да се ориентират до невероятния камък и няколко пъти ни подканиха да се включим в техния преход. Отказахме, понеже бяхме ходили няколко пъти и планът ни беше друг. Пожелахме им успех, бяхме сигурни, че ако са слушали внимателно и с такива подробни инструкции ще намерят колоса Саръ кая.

Тръгнахме заедно с другата група. Само в началото пътеката ни съвпадаше с тяхната – тази за връх Чиляка, маркирана със синя маркировка.

Стръмна е и минава през горната махала на село Безводно. Там ни посрещнаха няколко кучета и един ранобуден родопчанин, който сподели, че вади мед. Едно от кучетата тръгна с нас и ни придружаваше по време на целия преход.

Съвсем скоро се разделихме с новите ни познайници. Те тръгнаха към връх Чиляка, а ние поехме на югозапад към махала Бозва, която се намира на около два километра от село Безводно.

Минавахме покрай тъжни и празни къщи, край които се търкаляха вещите на техните обитатели. Зад нас могъщо се издигаха скалите, от които падаше внушителният едноименен водопад на Безводно. Пресъхнал вриз, след него пресякохме реката, която слизаше от водопада, следваше чешма и още изоставени полуразрушени къщи. Пълни някога с живот и глъч, сега уникалните творби на родопските майстори стояха притихнали и безмълвни.

Качвахме се все по-високо, а пейзажите омагьосваха. Пътеката, по-скоро почвен път, навлезе в гората и съвсем скоро пресякохме малка полупресъхнала река и стар мост над нея, също разрушен. Красива чешма предлагаше студена вода, от която пихме с удоволствие.

Ограда с бодлива тел и табела, указваща, че обектът е под видео и сателитно наблюдение се появи пред нас. Това беше махала Бозва, намираща се на почти 1000 м. н. в. За нея знаехме, че е единствената полуобитаема за малка част от годината махала. Собствениците не желаеха да ги притесняват и бяха сложили ограда. Върнахме се обратно, единствено успяхме да видим една от къщите на махала Бозва и копа сено, до която кротко си пасеше конче.

Следващата спирка по маршрута беше махала Фейзела, намираща се в южното подножие на връх Чиляка и на около километър и половина от Безводно. Дузината каменни къщи, от които е съставена са изоставени. Няколко от тях са цели, но живот в тях няма. За сметка на това те са с прекрасно източно изложение и от тях се разкрива невероятна панорама.

Направихме си почивка, за да разгледаме къщите и да усетим духа им. В тези каменни дворци някога са живели щастливи хора, които са се раждали и умирали, пели и плакали, деца са играли и спали. Сега тук за съжаление беше пусто и самотно.

По-нагоре зад къщите беше нашият път. Всъщност козя пътека, която изкачваше Превала между върховете Чиляка и Дотук тепе и щеше да ни отведе до махалите Мемишлер и Гоганци. Маркировката е нарядко, под формата на големи зелени светлоотразителни точки. Тук рискът от загубване е огромен, ако не познаваме тази част на планината или не разполагаме с джипиес.

За около половин час стръмно изкачване стигнахме Превала. Оттук предстоеше спускане, първоначално по поляна, после теренът стана хлъзгав и ронлив.

Минахме покрай вриз, който ни подсказа, че близо е имало домове.

И наистина – стигнахме до руини от няколко къщи и до една цяла. С мрежа на единия прозорец и дървена врата, на която пишеше номер 141. Обувки, ботуши, детски играчки, сечива и какво ли не още се търкаляха самотно около тази красива къща на два етажа.

Личеше си, че това е бил дом на заможни стопани. Сега тук нямаше глъч и смях, бурени и огромни къпинови храсти бяха обхванали стабилно изградената и устояла на капризите на времето каменна къща, част от махала Мемишлер. Незаключеният катинар на уникалната входна врата беше застинал в очакване на по-добри времена.

С натежали от тъга сърца продължихме нататък, отново покрай руини от някогашни къщи. Пътеката ни минаваше през гора, където имахме близка среща със змия, която се шмугна през краката ни.

Счупено гърло на керамична стомна привлече вниманието ни, откога ли беше тук?

Отново подминахме вриз и очаквано – появиха се още руини от къщите на махала Мемишлер. Отвисоко бяхме видели една запазена къща и искахме да я достигнем, за да я разгледаме и снимаме. Първоначално леко се заблудихме и тръгнахме нагоре по скалите. Къща не намерихме, но пък седнахме да починем и хапнем на гледка.

Починахме, но мисълта за къщата не ни даваше мира. Твърдо бяхме решили да я намерим, погледнахме си картата и заслизахме надолу. Огромни къпинаци и шипки бяха обхванали всичко. Благодарение на мачетето, което е винаги в раниците преодоляхме гъстата преплетена растителност и стигнахме къщата. Тя не беше толкова запазена, колкото изглеждаше отвисоко. От липсващата врата ни гледаше лошо една 500-килограмова опасност – огромен бик се беше разположил вътре. Кучето, което ни придружаваше влезе и се страхувахме, че ще го подплаши и изведе отвън. Не стана така – кучето си излезе, бикът не се показа, а ние успяхме набързо да си направим няколко снимки на каменната къща и потеглихме.

Качихме се внимателно нагоре, минавайки покрай още руини. И понеже времето доста напредна решихме да оставим двете махали Гоганци и Метуховска за следващ път. До тях имахме повече от километър и доста денивелация по неизвестен път, което предполагаше поне два часа. Щяхме да имаме повод да дойдем отново по тези прекрасни забравени места.

На връщане си следвахме плътно начертания трак. Бяхме само нагоре по стръмния и хлъзгав склон. В пръстта около нас грееха слънца – невероятна красота. Спряхме за няколко минути при първата запазена къща от махала Мемишлер, починахме и взехме изкачването до Превела буквално на един дъх.

Стигайки догоре влязохме в гора, там беше хладно и приятно и следваше път само надолу. Погледахме отвисоко накацалите по склона десетина къщички на махала Фейзела и съвсем скоро стигнахме горната махала на село Безводно.

Тук поостанахме, за да разгледаме старите къщи. Те също бяха изоставени, с ръждясали резета, дървени врати и счупени прозорци – изглеждаха като очи, надяващи се на скъпи гости. Родопски домове с уникален градеж и местоположение, така пусти и празни – сърцето ти се къса като ги гледаш.

Оградите на някои къщи бяха частично запазени, а дръвчетата около тях – пълни с плодове в цветове. Откъснахме си червени ябълки да се разквасим в горещия ден. Отхапвайки от дребничките плодове в душите ни нахлу едно умиление и едновременно тъга – по изоставените и забравени места, с които е пълна нашата България.

Придвижихме се до чешмите, където бяхме паркирали, придружени от нашия войнствен приятел. Ловното куче, което беше до нас неотлъчно през цялото време и за което сме сигурни, че имаше важна роля в приключението днес. Другар, който често ни показваше откъде да минем и който се впусна в няколко битки, чувайки звуци непосредствено до нас. Кой знае, може би мисията му беше да ни опази днес в тези диви и трудно достъпни места. Места, на които не е стъпвал човешки крак десетки години. Места чаровни и пълни с красота, до които можем да се докоснем само излизайки от зоната си на комфорт и от утъпканите пътеки. Места, които радват очите и натъжават душите. Места, забравени от Бога, но впечатляващи с уникалността си и пленяващи сърцата.

Съвсем скоро ще се върнем отново тук!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

До нови срещи!