Планината Осогово се разпростира в границите на две държави – България и Северна Македония. Тя е най-северната част на Осоговско-Беласишката планинска група от Рило-Родопския масив. Връх Руен със своите 2251 м. надморска височина е нейният първенец, пети по височина в България и най-високата точка на западната ни граница. За изкачването му бяхме чували, че е страшно дълго и уморително, но пък гледките, които предлага от всички страни са зашеметяващи.
Решихме да го изкачим преди да са започнали големите жеги предвид продължителното ходене на открито. Прогнозата беше стабилна и в ранното утро на първи юни поехме към предизвикателството. Решихме да минем през Боровец, за да се насладим на живописните градчета и селца и на свежата зелена гора по пътя. Минавайки през село Радуил спряхме да го разгледаме и да си запечатаме част от уникалността му.
На центъра ни посрещна дървена табела, на която под дървен орел е изписано Радуил. Бяхме чели, че посещавайки необикновено красивото селце на път за Великата Рилска пустиня големият писател Иван Вазов е бил дълбоко впечатлен от мястото и му е посветил стихове. Радуил е вдъхновение и за поета Христо Смирненски, който прекарва тук известно време от живота си, лекувайки се от туберкулоза и творейки. А писателят Николай Хайтов е работел в Радуил като инженер-лесовъд. Красиви информационни табели със снимки и текстове са поставени в центъра на селото. В Радуил е разположен и първият музей на открито на военна техника – виждаме танк Т-34 и самолет-изтребител МИГ 21, символи на бойния дух на селото и на участниците му в Балканската война.
Усетили невероятния дух на Радуил снимахме и продължихме. Изгревът започваше и заревото на хоризонта разкъсваше надвисналите сиво-черни облаци. Невероятни цветове, красота!
Не след дълго излязохме на пътя за Самоков. Всяко късче земя беше грижливо обработено и зелено. Билото на Рила белееше и ни съпровождаше през цялото време. ТЕЦ „Бобов дол“, покрай който минавахме, на фона на изумителната зеленина и величествените планини изглеждаше нереално красив.
На югозапад от град Кюстендил около 20-километров асфалтиран път до хижа Осогово и хотел „Три Буки“ водеше до началото на днешния маршрут. Три са възможните подходи към връх Руен – от хижа Осогово, от местност Трите буки и от Гюешево. Ние си бяхме избрали да го качим от местността Трите буки. Планът ни беше да достигнем връх Руен по летния туристически маршрут, вървейки изцяло по широк черен път, използван от гранична полиция и да се върнем по зимния туристически маршрут, за да изкачим останалите двухилядници по билото.
Автомобилът паркирахме пред хотел „Три Буки“, нарамихме раниците и тръгнахме. За началото на пътеката трябваше да се върнем около 200 метра назад от хотел Три Буки до обръщалото за автомобили в едноименната местност, където има дървена указателна табела с възможните маршрути. На стъпаловидна ограда е поставена табела Руен със зелена стрелка и указателна такава за разпространението на диви прасета в района.
Тръгнахме покрай оградата, пътеката влизаше направо в гората, стръмна и покрита с камъни и паднали дървета. Около нас беше зелено и свежо, чучулигите пееха упойващо, любопитна сърна мина съвсем близо и бавно и грациозно се отдалечи. Бързичко излязохме от омайната гора, стъпихме на черен коларски път, зимната колова маркировка се появи и гледките започнаха. Осоговското било, заоблено и тревисто, се ширна пред нас с някои от най-високите си двухилядници. Връх Руен почти се виждаше, но казвам почти, защото е скрит зад върховете Църни камък (2069 м), Шапка (2188 м) и Мали Руен (2230 м), които оттук се различават много ясно. Цветята грееха в изумрудената трева, от красива чешма бавно течеше ледена вода, а мънички рекички пресичаха пътя ни.
Плавно се изкачвахме все по-нагоре и по-нагоре. Достигнахме заслон Превала с надморска височина 1852 м., кокетно ограден с дървена оградка и с изградено тухлено барбекю. На него табела указваше разклонението за връх Човеко 2047 м.н.в. със зелена маркировка и за нашата днешна цел връх Руен с червена маркировка. Разгледахме заслона и продължихме.
Вече имахме гледка и от север. Пътеката стана доста по-стръмна и камениста. Велосипедист ни настигна, бутайки колелото си и продължи право нагоре, но ние си следвахме плана и подсякохме от юг връх Църни камък и връх Безименен на кота 2119 м.н.в. Под нас по слънчевия южен склон се беше задържал малко сняг и хиляди лилави минзухари грееха. Слязохме да ги видим, просто нямаше как да ги пропуснем. Бяха шеметно красиви, тези горди предвестници на пролетта!
След много снимки на лилавите красоти продължихме и излязохме под връх Шапка, където са тъжните руини на заслон Шапка на 2120 м.н.в. Заслонът е неподдържан, без прозорци, но в спешни случаи може да приюти до 15 души.
Пътят продължаваше криволичейки към връх Руен, но ние решихме да го изоставим и да се качим директно нагоре, за да се качим на двухилядник без име на кота 2196 м. и да се включим в зимната маркировка за връх Руен.
Изкачихме го, подсяхохме връх Мали Руен и вече виждахме пред нас заслона и пирамидата на връх Руен. Заслонът остана вляво от нас, пресякохме старата гранична бразда между България и Македония и достигнахме триангулачния знак на връх Руен. Върхът се издига на граничното било със Северна Македония при гранична пирамида №91, по която си стоят старите държавни надписи. Останки от гранични постройки и бункери се виждаха откъм македонско.
Неслучайно връх Руен е сочен като един от най-панорамните върхове в България. От него гледките са към връх Мали Руен, връх Шапка, който съвсем леко се подава зад връх Мали Руен, планините Беласица, Славянка, връх Безименен на кота 2160, връх Църни камък и зад него връх Човеко (2047 м.), а панорамата към Македония е пълна, даже Сърбия се вижда. На север са очертанията на Западна Стара планина, на североизток – Конявската, Люлин, Витоша и Верила планини, на изток – билата на Рила, а на югоизток – Пирин планина.
Налюбувахме се на уникалните гледки и слязохме към заслон Руен, който е в непосредствена близост до едноименния връх и беше наш подслон за почивка и обяд. Заслонът разполага с две помещения с печки на твърдо гориво, нарове, пейки и маси и при нужда може да подслони до 10 души.
Почивката ни беше кратка, чакаха ни още шест двухилядника и няколко интересни обекта по обратния път към вкъщи. По пътя на връщане следвахме изцяло зимната маркировка. За по-малко от половин час стигнахме връх Мали Руен със завидните 2230 м.н.в. Кота на върха няма, само интересна купчина камъни откъм южния му склон.
Продължихме към острия и силно отличаващ се връх Шапка с надморска височина 2188 м. В южното подножие на върха се лилавееше най-голямото море от минзухари, което бяхме виждали досега. Слязохме долу, поседнахме на минзухарения килим и дълго се любувахме на цветовете, тишината и панорамите. Просто раят на минзухарите!
Връх Шапка качихме стръмно нагоре за около двадесетина минути. Шапка има кота и е със специфична форма.
Върхът е безлесен и е покрит с тревиста растителност, а гледките, които предлага са зашеметяващи.
Продължавайки по коловете спуснахме стръмно и достигнахме последователно връх Безименен на кота 2160 м.н.в. и връх Безименен на кота 2120 м.н.в. Последваха около двадесетина минути спускане и изкачване до последният шести връх – Църни камък на 2069 м.н.в., маркиран с кота и с гордо веещ се български трибагреник.
Удовлетворени и щастливи от постигнатата цел пъргаво заслизахме и скоро стъпихме на коларския път. Облаците бяха започнали да се сгъстяват още на връх Руен и ние бързахме да изпреварим задаващия се дъжд. Гората беше все така омайна, птичките се надпяваха, поточетата ромоляха. На около половин километър преди финала на маршрута закапаха едри капки. За няколко секунди капките се превърнаха в порой, а слънцето блестеше силно през дъжда. Поваля около три-четири минути и както рязко започна така и рязко спря – още преди да стигнем до края на пътеката. Небето се проясни, стана кристално синьо, въздухът свеж и хладен, окъпаните дървета сияеха, а птичките зачуруликаха още по-силно и весело. Преходът ни до първенеца на Осогово връх Руен започна и завърши слънчево. Пленени от неповторимата красота около нас за около 7 часа в двете посоки неусетно бяхме изминали малко над 27 километра и бяхме качили +1000 м. денивелация.
Натоварихме раниците, взехме си кафе от хотел „Три Буки“ и поехме към следващата цел за деня – внушителната гора от секвои в местността Юч Бунар, намираща се в района на село Богослов. Слизайки по пътя от „Три Буки“ указателна синя табела вляво сочи пътя към тях. Природна забележителност „Група секвои – Юч Бунар“ е интересна и атрактивна. Освен Вековните секвои от сорта гигантеа в местността с паметници са увековечени провеждането на първия туристически поход на 02.04.1914г. в местността Юч Бунар и името на Йордан Митрев, който създава гората на хълма Хисарлъка, залесявайки го изкуствено с борове.
Три са секвоите на над 130 години, те са и най-старите в България. Обявени са за природна забележителност през 1989г. с цел опазване на вековните дървета. Около трите уникални секвои има цяла горичка от по-млади такива. Десетки хора бяха дошли да им се порадват и да си ги запечатат. Разходихме се из гората и се долепихме за кратко до вековните дървета, за да попием от енергията им. Слънчевите лъчи дяволито се промушваха през редиците от дървета и ги багреха в златно.
Отправихме се към последната спирка за деня – средновековният мост над река Струма в село Невестино – Кадин мост. Случайност или не след петия връх по височина в България бяхме и при петата по дължина река в страната ни. Мостът се намира в центъра на Невестино, изключително добре запазен, осветен и действащ. Дълъг е около сто метра и е широк пет метра. В източната ограда от южната страна на моста в гранитна плоча е издълбан каменен надпис на турски език, който указва, че Кадин мост е построен през 1470 година по заповед на Исак паша по време на управлението на султан Мехмед II. Няколко години по-рано пашата едвам успял да премине през буйните придошли води на река Струма през тези места по пътя си към Босна. Архитектурно мостът е смесица от антични, средновековни и ренесансови форми.
Легендите за построяването и тълкуванието на името на Кадин мост са няколко. Според фолклорната строежът на моста не вървял и всичко, което майсторите му успявали да направят през деня бурните води на реката го отнасяли през нощта. Така строителите решили, че ще дадат курбан една от жените си и това ще е първата, която на сутринта ще им донесе храна. Дошла Струма невеста и я зазидали, като по нейна молба оставили дупки за гърдите и очите й, за може да кърми и да гледа пеленачето си. Според друга легенда мостът е построен като сватбен дар за смела българска невеста по заповед на султан Мурад и наречен „Кадън кюпраси“ или „Невестин мост“. Трета легенда гласи, че мостът е поръчан и именуван на местен турски съдия – кадия и оттам Кадин мост.
Мостът е уникално красив и впечатляващ, простиращ се от единия бряг на буйната река Струма до другия и е обявен за паметник на културата от национално значение. Разходихме се под Кадин мост, за да го разгледаме и снимаме. Дружелюбни патици се появиха и безстрашно дойдоха до нас. Личеше си, че са свикнали с хората, които посещават това забележително място.
Заредени и наситени с емоции и впечатления от необикновения ден поехме по обратния път към вкъщи. Цялата верига на Рила виждахме като на длан, а наближаващият залез беше позлатил върховете на житата. Скоро облаците погълнаха слънцето, то се скри и хоризонта стана нереален и розов.
И както обичайно денят ни беше изпълнен с много красота, история, интересни места. Посетихме поредните уникални кътчета в изключителната ни родина, събрала на малката си територия толкова разнообразни и пленяващи природни забележителности. Горди и щастливи сме, че живеем в красивата България!
До нови срещи!
Вашият коментар