Време за четене: 8 минути

Продължаваме с преходите в защитените територии на България. И отново сме се насочили към един от най-богатите на такива територии райони – районът на Западните Родопи. Целта ни беше своеобразният край на Родопите – връх Арапчал (Черньовец) с  височина 1831,5 м. Най-западният родопски връх се намира в защитена местност „Арапчал“. Местността е разположена във високите части на рида Алабак, северозападно от основното било на рида. „Арапчал“ е почти изцяло заета от прекрасни смърчови гори, като отделни екземпляри достигат над 100 години. Защитената местност е създадена с цел опазване на смърчовата гора като естествено местообитание на застрашените видове птици глухар и лещарка.

На връх Арапчал бяхме ходили миналата зима. Паркирахме на Пеева поляна и продължихме пеш по дърварски път през гората в посока изоставената хижа Кладова. След нея имаше толкова много сняг, че на места затъвахме до гърди. По билото на върха от северна страна върховете на дърветата са поломени от ветрове и бури, а отвесните му стръмнини са труднодостъпни за хора и животни. Въпреки бавното и трудно придвижване успяхме да качим Арапчал.

Сега планът ни беше да покорим върха като следваме маркирания туристически маршрут от курорта Юндола към местност Кладова и минем през заслон Локвата. Решихме, че многото навалял сняг, прогнозата за слънчево време и първият ден от 2025 година са най-подходящото време за това приключение. Маршрутът ни щеше да бъде курортна местност Юндола – заслон Локвата – връх Арапчал и обратно.

Пътувахме по любимото ни живописно дефиле Варвара – Велинград. Сняг почти нямаше, високо от двете ни страни бяха надвиснали внушителните скали и приковаваха погледите ни. Пътят беше почистен и бързо стигнахме началната точка на днешния ни маршрут – прелестната планинска местност Юндола, скрита между Рила и Родопите. Търговците вече подреждаха стоките си, а комините на ресторантчетата примамливо пушеха. Паркирахме, взехме раниците и поехме.

Пътят ни минаваше през малката ски писта на Юндола, добре обработена и очакваща ентусиасти. Височината на пистата е 1400 метра и за разлика от шума на туристическите тълпи в големите ни планински курорти тук цареше спокойствие.

Пресякохме пистата, след нея и огромната поляна и поехме по стръмен път в североизточна посока, маркиран с червено.

Първоначално пътят рязко се изкачва нагоре, след това става доста полегат и умерен. Тежки машини бяха минавали и бяха утъпкали иначе високия над половин метър сняг. Бяхме благодарни за тази помощ понеже пропуснахме да си вземем снегоходките.

След около час стигнахме първия заслон – с чешма и дървена ограда. Потънал в прегръдките на пухкавия бял сняг – това беше местност Антев кладенец.

Снегът ставаше все повече, много скоро излязохме на огромна поляна със стелеща се над нея лека мъгла, която беше превърнала белия сняг в малки ледени кристалчета. След искрящата под лъчите на щедрото януарско слънце белота навлязохме отново в гъстата тайнствена гора. Тук снегът по пътя стана доста по-дълбок и се ходеше по-трудно.

За по-малко от час стигнахме до заслон Локвата. До върха ни чакаше още доста път, затова решихме на връщане да почиваме повече. Пихме по един чай, хапнахме по нещичко и тръгнахме нагоре.

Пътеката към връх Арапчал тръгваше зад заслона между дърветата и се изкачваше стръмно по южния му склон. Снегът тук беше над половин метър, но с достигането на открития участък стана двойно повече. Често се обръщахме да се любуваме на леденото било на Пирин, което се откриваше все повече.

Напредвахме бавно и внимателно, газейки дълбокия сняг и заобикаляйки многото препятствия – огромни камъни и скали, нападали дървета, дълбоки улеи…

Стараехме се да се движим на границата между гората и открития склон, за да е по-безопасно и за да не затъваме много. След час и половина катерене стигнахме върха, чието теме е цялото обрасло с дървета. Самата кота се намира малко встрани от пътеката и ако човек не знае точното й място лесно би я пропуснал. Но ние идвахме за трети път и знаехме къде е.

Макар и не много висок, от връх Арапчал се открива невероятна панорама към Пирин, Рила и Родопите, че даже и до Стара планина! Обраслият с гъсти борови и букови гори връх е известен като буреносно място и гнездо на стихии – почти винаги е намръщен и облачен. Най-вероятно оттук идва и името му – Араб (черен) – чал (връх). В този чудесен слънчев ден върхът ни допусна и ни предложи шеметни гледки  и кристално синьо небе. Изкачвайки го по южния склон пред нас се простираше мраморната снага на цялото карстово било на величествения Пирин, а в ниското под него мъглата беше метнала млечното си одеяло над китния Разлог. Дълго попивахме тази чиста прелест и изящество. Буквално бяхме като омагьосани, седяхме със затаен дъх и не можехме да откъснем очи от тази уникална красота – това не може да се опише с думи, трябва да се види.

Преди тръгване от върха се разходихме до северния му склон, беше все така обрасъл с дървета, а гороломът не личеше от дълбокия сняг. Тръгнахме надолу с повишено внимание, пропадаше се все повече и повече. Слънцето топеше снега и навсякъде течаха малки рекички. Следвахме си стъпките от качването и след по-малко от час бяхме на заслон Локвата.

Заслонът е от отворен тип, с удобни маси и пейки и добре поддържан. Направихме си дълга почивка за обяд и за да се насладим на топлото януарско слънце. Починахме, заредихме и поехме обратно.

Пресякохме поляната пред заслона и влязохме в гората. Слънцето скоро щеше да залезе и багреше в златно върховете на дърветата.

Вървяхме между снежните дървета и все едно бяхме в тунел, краят на който се белееше напред. Следваше огромната поляна, която мъглата бавно и постепенно обгръщаше и й придаваше невероятна загадъчност и мистика.

Не след дълго излязохме на добре почистения път.

Залезът вече гореше в небето с пълна сила.

Пресякохме ски пистата, където група весели младежи се пързаляха с шейни и след минутки бяхме на паркинга.

Разтоварихме раниците и отидохме да видим огромния снежен човек, който добри хора бяха направили. Успяхме да си уловим и последните слънчеви лъчи на този неповторим залез и поехме към вкъщи.

Денят беше прекрасен – наситен с емоции, с преживявания, с красота, обвита в мъгла и с много, ама много сняг. Магична е суровата хубост на зимната планина – днес за пореден път ни предложи спокойствие, кристална чистота и сияйно бели приказни пейзажи. В този най-любим наш сезон сякаш времето е спряло, образите са най-чисти, изгревите и залезите най-цветни, а гледките най-заслужени. Има вълшебство в планинските преходи през зимата – всяка крачка през утринната мъгла, преминаването през заскрежените поляни и горски пътеки и тези пейзажи, които през лятото няма как да видиш – думите не могат да го опишат, това трябва да се види!

До нови срещи!