Лятна класика и първи сняг – до връх Ботев за един ден

Време за четене: 11 минути

Връх Ботев е разположен в централната част на Средна Стара планина Калоферски дял. Със своите 2376 м.н.в. той е най-високият връх в Стара планина и трети по височина планински първенец в България след връх Мусала и връх Вихрен. Огромният му купол от север е обхванат от внушителните бездни на Северния Джендем. От юг отвесни скали очертават Южния Джендем. На изток върхът се снижава до седловината Маринка при едноименния заслон, а на запад – до седловината Дюза, намираща се между Безименния връх и връх Ботев при заслон „Ботев“.

Векове наред старопланинският първенец е бил див и необитаем. Историята разказва, че много войводи са се крили в пазвите му от османските поробители. В далечната 1867г. през връх Ботев е минала четата на Панайот Хитов с развято зелено знаме, носено от Васил Левски.

След Освобождението на връх Ботев започват да идват жадни за красоти много хора. Скоро там се изкачват и метеоролози, които остават да живеят на старопланинската обширна поляна. И така през 1942г. на връх Ботев е изградена третата в България и втора по височина планинска метеорологична станция.

Върхът е предизвикателство дори за опитни планинари по всяко време на годината. Маршрутите са няколко и всичките са сравнително дълги. Независимо по кой ще поемете – от Калофер, Априлци, Карлово или Сопот достигането на връх Ботев винаги е трудно и различно.

Бяхме изкачвали първенеца от Калофер и от Априлци, но винаги за два дни, за да можем да се насладим изцяло на величествените красоти на Стара планина. Като хора, влюбени в предизвикателствата решихме този път да покорим връх Ботев за един ден, стига той да ни допусне. Времето за изкачване официално е 13 часа в двете посоки, което с добра физическа подготовка и темпо е съвсем постижимо.

През хижа Рай е най-атрактивният маршрут за изкачване на върха, който, макар и тежък, се компенсира с невероятни панорами към Джендема, минава покрай най-високия водопад на Балканския полуостров Райското пръскало 124,50 м. и се изкачва по страховитата Тарзанова пътека. Решихме да направим кръг Паниците – хижа Рай – връх Ботев – заслон Маринка – Паниците. Проследихме внимателно прогнозата и се впуснахме в приключението.

Обичайното ранно тръгване ни възнагради с невероятен огнен изгрев над Марино поле.

Пътувахме по подбалканския път, а Стара планина се приближаваше все повече. Отбихме към град Калофер и бързо преминахме живописното дефиле. Съвсем скоро влязохме в града, където още в самото начало поехме по табела за Паниците. Оттам щеше да е началото на днешния ни амбициозен маршрут. Само 6 километра и десетина минути ни отне да стигнем до курортната местност. Там вече имаше паркирали доста автомобили, а ранобудни туристи ентусиазирано обсъждаха предстоящия преход и си правеха селфита, с които да запечатат началото му.

Нарамихме раниците и тръгнахме към любимия Ботев. Пресякохме мостче над реката и поехме на северозапад по маркираната със синя маркировка пътека, която се движеше по стръмен склон през широколистна гора.

До Параджишка поляна беше най-лесната част.

Последва кратко спускане и навлязохме в Джендема – един от най-недостъпните резервати в България.

Предстоеше ни слизане до долината и изкачване до гребена на Райските купени, където се намираше хижа Рай. Пътеката беше изключително красива и живописна. Поточета, водопадчета, каменни стълбички и мостчета – невероятна хубост в сърцето на планината.

Спускахме се по широк черен път, който навлезе в букова гора. След 20-тина минути пътят свърши и вляво от него тръгнахме по тясна горска пътека. Гората ставаше все по-гъста, а наклонът все по-голям. След река Малка Бъзовица наклонът се обърна нагоре, а малко след това достигнахме чешма Мечата глава. Чешмата течеше, спряхме да починем и да пийнем леденостудена вода.

След кратката почивка продължихме по пътеката. Почти веднага наклонът рязко се увеличи – след като пресякохме едно поточе. Стръмно и само нагоре, поне времето беше хладно, а в гъстата гора сенчесто. Така по широки серпентини и след безкрайно изкачване, продължило почти час и половина излязохме от горския пояс и след пет минути бяхме на хижа Рай.

Направихме кратка пауза за чай и за да се насладим на уникалните гледки около хижа Рай. Водопадът Райското пръскало се намира на 1700 м.н.в. и е най-високият постоянен водопад на Балканите. Началото му е от „Вечната пряспа“ – това е снежникът в подножието на връх Ботев, който не се разтопява напълно дори и през лятото. Оттам тръгва река Пръскалска, минава през Райските скали и прави огромния си впечатляващ скок – Райското пръскало. Сурова и дива е красотата на водопада – наслада за душата и за всички сетива.  И колкото и време да съзерцаваш дивните изсечени скали и буйно падащата вода никога не е достатъчно, искаш още и още…

Но нас ни чакаше връх Ботев и трябваше да тръгваме. Пътеката за върха е също толкова стръмна, колкото досега и върви донякъде заедно с тази за Райското пръскало. Минава се от другата страна на хижа Рай и покрай параклиса Св. Св. Николай и Пантелеймон. Божият дом е построен от стотици доброволци в памет на всички туристи и алпинисти, загинали в Централната част на Стара планина – от връх Вежен до Триглав, от Пирдоп до Тъжа.

Пресякохме река Пръскалска и решихме, че няма време да се отбиваме до Райското пръскало, направо си продължихме по основния маршрут за връх Ботев. Достигайки разклона за върха маркировка за посоката няма, но ориентир е поставената на 20-30 метра преди разклонението предупредителна табелка за лавини. Наклонът рязко се увеличи и след около половин час достигнахме известната Тарзанова пътека. Тя се извиваше, вкопана в скалите, минаваше под скални отвеси и лъкатушеше по скалистия склон на Джендема На места беше обезопасена с опънато стоманено въже, което доста помагаше и ни даваше сигурност.

За около час преодоляхме Тарзановата пътека и куполът на днешната ни цел започна да се вижда. Измамно близо изглеждаше, знаехме, че има още не по-малко от час до върха.

Този път бяхме решили в последния етап от изкачването на Ботев да използваме зимната колова маркировка.

Времето започна да се влошава, вятърът стана неимоверно силен, запрехвърча дъжд. Облякохме ветровките и тръгнахме. Нагоре ставаше все по-зле. Вятърът се превърна в ураганен, заваля суграшица и падна мъгла. Ние си следвахме коловете и скоро се показа втората кота на връх Ботев. Той е един от малкото върхове в България с две коти.

Времето се влошаваше все повече и ни притискаше да бързаме. Дори заваля първият за годината сняг, силно примесен с дъжд и суграшица. Бързичко стигнахме туристическата спалня на върха, където беше топло и уютно. Радарът беше безмилостен – нямаше измъкване. Пийнахме по един чай и решихме, че няма време за почивка. Трябваше незабавно да тръгнем обратно – Стара планина е известна с резките промени във времето, случващи се буквално за секунди.

Сложихме дъждобраните и поехме като не пропуснахме да си запечатаме първата кота на връх Ботев.

Планът ни беше да стигнем обратно до Паниците като поемем по зимната маркировка към заслон Маринка.

Класическото слизане оттам е по зимната пътека връх Ботев – заслон Маринка – по реброто Рудината, заобикаляне от запад на връх Параджика – заслон Михайлов – заслон Бункера – кошарите – Паниците през местността Долен Парджик. Тази пътека е по-лека и полегата, но й липсват невероятните гледки. Ние бяхме решили да минем по лятната пътека – непопулярен и почти немаркиран живописен маршрут, за да се насладим на дивата красота на долините на реките Голяма и Малка Бъзовица.

Вървяхме бързо надолу, дъждът плющеше силно върху дъждобраните, а бурният северен вятър ни пронизваше. Стигнахме заслон Маринка, който е реновиран и уютен, преоблякохме се, стегнахме раниците и продължихме.

Мъглата беше почти непрогледна, все така продължаваше да вали, оловносивото небе се беше захлупило над нас. Каньоните на реките бяха обхванати от бяла мъгла и изглеждаха призрачно. Огромно стадо овце си пасеше кротко, дори не ни погледнаха. Слизахме, изкачвахме се, а дъждовните капки бяха толкова силни, сякаш ни удряха малки камъчета.

Най-опасният скалист и стръмен участък се изправи пред нас. Тук трябваше да сме изключително внимателни. Бавно и съсредоточено го преодоляхме. В ясно време гледките към каньоните и масива на връх Ботев са уникални, но днес не успяхме да им се насладим. Обещахме си да дойдем пак.

Стигнахме заслон Бункера и безкрайното слизане към Паниците през местността Долен Параджик продължи. Пътеката беше песъклива и хлъзгава, дъждът продължаваше да се лее с пълна сила. Колкото повече слизахме мъглата се разсейваше, скоро ниско долу се показа поляната и бялата каравана с подкрепителни напитки. Виждаше му се краят!

От Параджишка поляна до паркинга на Паниците ни отне по-малко от час. Дъждът намаля, дори слънцето се опитваше да се покаже. Уморени и доволни натоварихме раниците и поехме към вкъщи. Равносметката за деня беше около тридесет изминати километра с над +2200м. денивелация. Дълъг и нелек маршрут, динамичен и различен, такъв, какъвто само величественият старопланински първенец връх Ботев може да предложи. Имаше от всичко – слънце, облаци, мъгла, дъжд, суграшица, сняг… Всички положени усилия си заслужаваха и вече ни се искаше да повторим прехода. Благодарни сме, че върхът ни допусна и с уникалната си магия за пореден път открадна сърцата ни.

До нови срещи!


Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *