Красива и потайна планина е Родопа. Освен планината на Орфей и планината с душа, тя е мястото, където все още можем да видим дивата природа. Там властва суровата красота и само десетки изоставени махали свидетелстват, че на това място някога са живели хора. Хора, които са имали копнежи и надежди, били са щастливи, отглеждали са земи, деца, стада. Сега Родопа е царството на дивите животни и свободно пасящите крави. И само вековните каменни къщи, разпръснати по планинските склонове напомнят за онова отдавна отминало време. Всяко пътуване към Родопа планина е прекрасно, пълно с гледки, красоти, забравени места и хора, мечти…
Едно такова вълшебно „забравено“ място е живописната махала Шарен нос. Махалата, както и останалите махали наоколо са обезлюдени от няколко десетилетия. Красивите каменни къщи, накацали по склоновете на дивните Родопи са пусти и полуразрушени. И въпреки тъжната гледка, която представляват, изоставените домове страшно ни привличаха, искахме да ги посетим и да усетим духа им.
При едно от приключенията ни от Безводно до махала Мумджидам от разположената на красивия рид Ала бурун /Шарен нос/ едноименна махала чухме чанове на животни и кучешки лай. Значи все пак там имаше хора! Махала Шарен нос, издигната върху хребет със стръмни склонове над живописното Хамбар дере отдавна беше в плановете ни за посещения. Тя е най-отдалечената родопска махала в Родопите. Знаехме, че за да достигнем това уникално забравено кътче щяхме вървим по пътека, по която рядко стъпва човешки крак. Да бъдем застрашени от дивите животни, да се движим през гора и открити пространства, да прекосяваме сипеи, да се изкачваме и спускаме многократно, но през цялото това време щяхме да бъдем обградени от вълшебните гледки към суровата красота наоколо.
Преходът ни до махала Шарен нос щеше да бъде от село Планинско. Селцето или по-скоро няколкото къщи, които са останали от него се намира в община Баните, област Смолян. До Планинско се стига минавайки през село Югово и поемайки по пътя от Белица за Загражден, който се вие през приказните гори на резервата Кормисош. Селото отстои на почти 17 км. от Белица, пътят е с изронен асфалт, има участък от 6 км. насипан с чакъл и придвижването става бавно и внимателно.
Обичайно тръгнахме много рано. Освен потъналата в забрава махала Шарен нос бяхме решили да изкачим и шест малко познати родопски върха и искахме времето да ни стигне. Пътувахме по живописното ждрело по пътя Асеновград – Смолян и се любувахме на внушителните скални масиви, надвиснали над нас. Скоро стигнахме отбивката за село Югово и продължихме към Белица. Преди влизане в селото има два красиви изкуствено прокопани в скалите скални тунели, под които минахме. Преди първия от тях е известният скален мост Шапран дупка (Ер кюприя), подобен на тези на Чудните мостове. Река Белишка дълго и усърдно е копала твърдата скала и си е проправила път надолу като е сътворила уникален процеп. Изключително красиво и впечатляващо, просто приказно! Близо до скалния мост има изградена беседка и мястото изглежда чудесно за пикник и отдих.
Излизайки от село Белица е другата му известна природна забележителност – водопад Гюмбуртията. Намира се на река Белишка, падът му е около 5 метра и във всеки сезон е очарователен и пълноводен. Водопадът е обявен за защитен природен обект.
Насладихме се на красотите на Белица и продължихме. Пътят беше в лошо състояние, но с бавно и внимателно шофиране беше преодолим. Над нас надвисваха впечатляващи скални комплекси, беше свежо и зелено, от двете ни страни се редяха бели полета от цъфнали маргаритки, а кошути кротко си пасяха и ни позираха за снимки.
След около час стигнахме село Планинско, нарамихме раниците и тръгнахме към забравената махала Шарен нос. Бяхме в рая на дивите животни – резерват Кормисош.
Първоначално трябваше да слезем стръмно надолу по селския път, след това последва стръмно спускане през гората, пресякохме на няколко пъти малки рекички и дойде ред на изкачване, също толкова стръмно и задъхващо. Последва ново изкачване и не след дълго излязохме на голяма поляна, по която имаше следи от автомобили. Гледките ни се разкриха в пълната си прелест.
Зад нас на запад Планинско се виждаше като на длан, а на изток и нагоре виждахме първия си връх за деня – обзорния връх Ирикуту (Голямата Кутия) с 1372 м.н.в. Вървяхме към върха и не можехме да откъснем очи от впечатляващите пейзажи от всички страни. На северозапад се извисяваха светилищата Белинташ, Караджов камък и Кръстова гора, на юг ни се показваха селата Тухла, Две тополи и Рибен дол, а над всичко наоколо доминираше гордо извисяващата се снага на връх Чиляка, втори по височина в Родопите с 1459 м. н. в.
Пътеката към връх Ирикуту беше ясно изразена, много стръмна и камениста в последната си част. Най-високата част на върха беше белязана с купчина камъни и забит дървен кол. Ирикуту не е популярен, но е изключително обгледен и красив връх.
След върха пътеката се губеше, но ние си бяхме начертали трак и си го следвахме плътно. Следваше стръмно спускане и отново изкачване към следващия връх Тиклата с 1258 м. н. в.
Тънка пътечка се появи и последва ново спускане и изкачване – този път към връх Качва чука с 1324 м. н. в.
Минавахме покрай огромни каменни масиви и скоро скалния феномен Саръ кая се извиси величествено и могъщо от отсрещната страна на Хамбар дере, а зад него гордо царстваше Кралство Мумджидам.
Последният връх, през който преминахме преди да достигнем махала Шарен нос беше връх Аладжик тепе с 1199 м. н. в. След него пътят ни продължи през живописна букова гора.
Малко преди да влезем в махалата бяхме посрещнати от десетки крави, които се пасяха сами и не изглеждаха доволни, че ни виждат. Дори по-лошо, някои от тях проявяваха признаци на агресия и преминаването ни по пътеката се оказа доста продължително и трудно. Въпреки препятствията влязохме невредими в махала Шарен нос.
Изоставената махала се намира на границата между Източни и Западни Родопи и е разположена на билото на рид, издигащ се над извивка на река Хамбар дере (Боровица). В махала Шарен нос сякаш времето е спряло. Нещата тук са такива, каквито са били стотици години преди това, само дето хората ги няма. Няма ги коравите планинци, построили с голи ръце тези красиви каменни домове, някои от които още стоят и не искат да се предадат на времето. Мястото е неописуемо красиво, трябва да се види и усети с очи, душа и сърце.
Дълго разглеждахме красивите изоставени къщи, навяващи тъга по едни отдавна отминали времена. Тъжни и празни домове, лишени от човешко присъствие и глъч, но същевременно горди и устояли на всички капризи на времето. Минало и разруха… Питахме се как са се препитавали хората, живели в красивите каменни къщи, как са оцелявали в тази пустош… Питахме се и не можехме да си отговорим.
Излязохме от махала Шарен нос и се отправихме към последните два върха. Първият беше връх Чуката с 1165 м. н. в., а вторият връх Чиляка с 1168 м. н. в. На най-високата точка на връх Чиляка бяха поставени две скали, малка и голяма, които изглеждаха като огледално отражение на Саръ кая и по-малкия камък до него. Мястото беше изключително мистично и загадъчно, усещаше се някаква енергия тук. Гледайки тази красота имаш чувството, че си попаднал в Рая, в прегръдките на светилища от всички страни.
Направихме си почивка на върха, за да се налюбуваме на изключителните панорами във всички посоки. Изумителни гледки, разкошни зелени поляни, сурови сиви скали и секваща дъха природа, които само Родопите могат да ни дадат.
С неохота си тръгнахме от връх Чиляка (1168м.н.в.), мястото беше вълшебно, но времето напредваше, а обратният път беше дълъг. Отново минахме през махала Шарен нос и отново се насладихме на невероятните къщи. Обещахме си, че скоро ще се върнем отново тук.
Вървейки обратно пътят ни минаваше през старо гробище, от което бяха останали само руини от каменните стени, с които е било оградено и няколко каменни плочи. Говорихме си за хората, останали тук и отдавна забравени от всички.
На едно място в гората в гъст храсталак чухме тежки стъпки, беше мечка. Приготвихме се за евентуално нападение, но тя за щастие бързо се отдалечи и не ни закачи. На такова диво място трябва да сме изключително бдителни, все пак тук е домът на дивите животни и ние сме нежелани гости.
По обратния път бяхме решили да не изкачваме и слизаме върховете, които преминахме на отиване, а да ги подсечем от север. В село Планинско се върнахме не през гората, а по черния път, който достигаше до връх Ирикуту. Целият ни преход за деня беше с продължителност около 11 часа с дългите почивки, изминали бяхме 21 километра с 1100 метра положителна денивелация.
Стигнахме Планинско, метнахме раниците и поехме по обратния път към вкъщи. Слънцето беше вече ниско и обсипваше със злато необятните родопски ридове и внушителните скални композиции. Малки водопадчета шумно и забързано тичаха надолу по Белишка река.
Бяхме заредени и доволни от докосването си до поредното уникално и непознато кътче на Родопите – махала Шарен нос, кацнала на билото на планината и извисяваща се над митичните Саръ кая и Мумджидам. Мястото, в което се влюбихме от пръв поглед и завинаги. Благодарни сме, че открихме и усетихме една мистерия в потайните гънки на великата Родопа – забравената махала Шарен нос, където се изгубихме назад във времето или намерихме себе си.
До нови срещи!
Вашият коментар