От доста време планирахме изкачване на връх Косица и връх Паскал от град Пирдоп. Върховете се намират в Златишко – Тетевенската планина и са първите два двухилядника по билото на Стара планина от граничния връх Ком на изток. През връх Паскал минава най-дългият маркиран пешеходен туристически маршрут в България Ком – Емине (Е3) – българската част от туристическия преход, свързващ Атлантическия океан и Черно море и наричан в миналото „Маршрут на дружбата“.
Върховете Косица и Паскал са атрактивни за изкачване през всички сезони на годината. Ние си избрахме да ги качим през пролетта, когато планината е фантастично зелена и свежа. Но както добре знаем със Стара планина шега не бива, там времето се променя за минути. След внимателно планиране и следене на прогнозата осъществихме прехода.
Както обикновено тръгнахме много рано, но денят започна мрачен и за съжаление изгрев нямаше. Пътувахме към Пирдоп, а около нас се редяха шеметни изумрудени полета. Малко преди да достигнем града станахме свидетели на нещо невероятно. От двете страни на пътя имаше безброй щъркели, който гордо стояха, прелитаха, кацаха и газеха свежата зеленина. Толкова много щъркели на едно място не бяхме виждали, уникално!
Начална точка на маршрута ни беше жп гарата на град Пирдоп. Паркирахме, взехме раниците и потеглихме. Не пропуснахме да разгледаме изключително запазената сграда на гарата, за проектирането и строежа на която помощ оказва копривщенският архитект Вельо Дебелянов. Запазени са красивите арки и високата четириъгълна кула на върха на гарата.
Освен с неповторимата архитектура жп гарата в Пирдоп е известна и с деветте Канадски секвои от вида Гигантеа, които са на почти век и са под строга охрана на Закона за опазване на природата.
Наистина гигантски величествени дървета.
За хижа Паскал, която беше първата спирка по маршрута ни днес тръгнахме покрай релсите на влака на изток и красивите секвои останаха зад гърба ни. Още в началото жълти табелки за хижата сочат пътя, който минава покрай оградени обработваеми площи. Една кобилка ни приближи любопитно и ни позира за снимки.
Всъщност до хижа Паскал има широк черен път и може да се достигне с високопроходим автомобил. Ние разбира се предпочетохме разстоянието от около 5 километра и +650 м. денивелация да преодолеем пеша.
След обработваемите земи пътят навлезе в неповторима брезова гора, толкова красива и бяла, в която видяхме интересна колибка, вероятно служела за подслон. Интересна бетонна беседка ни приканваше да поспрем и да си починем. Толкова свежо, зелено, птичките пееха упойващо, въздухът беше кристален.
Скоро от едната страна започна пътека с каменни стъпала, която в миналото пирдопчани са построили за разходки и пешеходен достъп до хижа Паскал. Но коларският път беше взел превес и тази красота беше изоставена.
Продължихме и не след дълго пресякохме първия дървен мост над река Славци, която беше образувала красиви падове и миниводопади. Цветята цъфтяха около нас, а брезовата гора започна да се измества от акациева и ароматът на цъфналата акация беше неповторим.
Първото място за почивка беше красива дървена беседка с камина и поставени в рамки мъдри мисли и български стихотворения – страхотна инициатива. Големи табели гордо съобщаваха, че местата за отдих по целия маршрут са изградени по Европейски проект.
Изкачването продължаваше стръмно все нагоре и нагоре през омайната красота на гората. Падналата мъгла я правеше да изглежда още по-мистична и вълшебна. Реката течеше буйно и бързаше по пътя си. Няколко пъти я преминавахме по добре запазени дървени мостчета.
Чешми не липсваха по пътя, коя от коя по-красиви и в памет на известни личности от пирдопския край.
След около два часа от тръгването хижа Паскал вече беше близо. Предстоеше последното стръмно изкачване до нея, което е по маркировка през букова гора. Мъглата се опитваше да се разсейва и слънцето пробиваше, блестейки между причудливите дървета. Хижата вече се виждаше, кацнала на обширната високопланинска поляна.
Надморската височина на хижа Паскал е 1470 м. Хижата е построена през 1930 година, същата, в която са засадени гигантските секвои на жп гара Пирдоп и по онова време е била единствената в централната част на Стара планина. Невероятно красива и поддържана хижа, с изграден огромен заслон за почивка и хранене, чешма с най-вкусната вода и дъхави люляци.
Гледката от терасата на хижата беше неописуема – морето от бели облаци загръщаше долината и Средногорието, а 320-метровият комин ту се появяваше над облачната инверсия, ту изчезваше. Поговорихме малко с любезната хижарка, която ни покани да се отбием на връщане и продължихме към следващата цел – двата двухилядника. Предстояха ни още 5 километра и над +650 метра денивелация.
Тръгнахме от източната страна на хижата, следвайки коловата маркировка. Между широколистната растителност започнаха да се появяват борове и клек, а цветята ставаха все по-омайни и ослепително красиви.
Вървейки нагоре не можехме да спрем да се обръщаме, гледките бяха зашеметяващи. От млечнобялото облачно море изплуваха съседните върхове, Средна гора и Родопите, а зад нас блестеше подбалканската низина и езерото на Пирдопския медодобивен завод.
По пътя се кипреше изградена от красиви камъни чешма с два чучура, от които бликаше леденостудена вода. Прекрасен кът за отдих с маса, пейки и огнище. Пийнахме от бистрата водичка и продължихме нагоре.
На един камък нещо се червенееше. Наведохме се да го погледнем – приличаше на калинка, но се оказа изключително атрактивният паяк от вида LadyBird Spider, или така нареченият паяк калинка.
Видът е добре разпространен в Източна Европа и Русия, а в Обединеното Кралство се среща изключително рядко. Мъжките екземпляри са с червен гръб и с четири точки и приличат на калинка, а женските и младите паяци са черни и кадифени. По това време на годината /месец май/ мъжките екземпляри се появяват само за две седмици, за да се размножават. Голям късмет, че успяхме да си снимаме този красавец, а след него и още двама.
Мъглата и облачното море се изпариха изцяло, вече виждахме цялото било на Стара планина към което се стремяхме. Вдясно от нас се показаха две интересни скалисти връхчета с каменна пирамида върху едното от тях.
Срещали сме да ги наричат връх Боската – заради еднаквата форма и заоблеността им. И макар да оставаха вдясно от пътя ни решихме да изкачим това двуглаво връхче и да се насладим на гледките от него, които бяха впечатляващи.
Върнахме се обратно на пътеката, а подредените в права редица колове на маркировката вървяха надалеч и нагоре и сякаш нямаха край. След стръмното изкачване достигнахме билото и продължихме по пътеката Ком-Емине на изток.
След няколко минути пред нас се изправи голямата бетонна пирамида на връх Косица с височина 2001 м. Върхът е важен старопланински възел, при който от главното било на Стара планина се отделят на север и юг множество странични рътлини.
Това е красив, обзорен и тревист връх, от който гледките към Северна България са уникални. Името си върхът е получил от косените от местните хора високи треви за добитъка, с които е бил покрит. Направихме си много снимки и продължихме към връх Паскал – втората ни цел.
Лилавите минзухари около нас грееха, тревата избуяваше зелена и свежа, природата се събуждаше за новия живот високо горе в планината. Пред нас връх Паскал се извисяваше все по-могъщ и внушителен, а панорамите от всички страни ставаха все по-зрелищни.
Направихме си дълга почивка на върха, за да се насладим и да си запечатаме невероятните пейзажи. Бяхме толкова високо, почти до облаците, които плуваха бързо край нас и бяха ту пухкави и бели, ту плътни и черни. Слънцето срамежливо ги пробиваше и сипеше златните си лъчи над цялата красота около нас.
Не ни се тръгваше, но времето напредваше и облаците се сгъстяваха. Обратният път беше дълъг и слизаше стръмно надолу. Нелекото спускане беше възнаградено с удивителни пейзажи, които се редяха един след друг. Два часа ни бяха достатъчни да достигнем хижа Паскал, на която решихме да не се отбиваме, защото ни предстоеше да посетим последната цел за деня – невероятния Антонски водопад Пеперудата. Не пропускахме да спираме и да си снимаме заобикалящото ни великолепие – могъщите букови дървета, буйните водоскоци на реката, невероятните мостчета, грациозните брези и дъхавите акации.
Почти без почивка след още около два часа слязохме на жп гарата в град Пирдоп, натоварихме раниците и поехме по подбалканския път за водопада, който е включен в Национален парк „Централен Балкан“. Водопад Пеперудата се намира край село Антон, в непосредствена близост до пътя, а срещу него има изградена беседка с място за отдих и чешма, откъдето преминаващите могат да се насладят на цялата му дивност и красота. Водният пад е около 8 метра, а хладните му пръски стигат чак до пътя.
В този сезон и след обилните валежи водопад Пеперудата беше изключително пълноводен, омагьосващо мощен и устремен. Гледаш, попиваш с всички сетива и не можеш да му се наситиш, обединил в себе си невероятна красота и силата на водата – поредното чудо на природата. Непременно трябва да се види!
И тъй като бяхме на живописния Подбалкански път решихме да се приберем през любимата героична Копривщица, която поради късния час и липса на време да видим само пътьом. Но минавайки не се стърпяхме, спряхме и си направихме няколко снимки на емблематичния каменен мост над Бяла река, на който е пукнала първата пушка, ознаменуваща избухването на Априлското въстание на 20 април 1876г. в град Копривщица и на великолепните неповторими разноцветни възрожденски къщи. Градчето-музей е един истински архитектурен резерват, който веднага успява да те потопи с атмосферата на Възраждането и отминалите славни дни на героите на Копривщица. Днес, макар и за мъничко, усетихме този революционен дух и слава.
На излизане от града въпреки облаците успяхме да видим интересен залез. Бързо се стъмни и нощното небе се обсипа с милиарди искрящи звезди, които омайно сияеха на небосклона.
По обратния път споделяхме колко невероятен и зареден беше днешният преход. Времето се смени многократно – от студ, мъгла, вятър, облаци до ярко слънце и кристално синьо небе. Достигайки гръбнака на Стара планина се насладихме на шеметни гледки и необятен простор, просто приказно! Горещо препоръчваме днешния чуден маршрут!
До нови срещи!
Вашият коментар