Живописният планински рид Гюмюрджински снежник се намира в южната част на Източните Родопи. Районът е защитена местност, а границата между България и Гърция минава точно през неговия първенец на българска територия – връх Вейката. Върхът се издига на 1463м.н.в. и е най-южната географска точка на България.
Към върха има три подхода – от селата Чакаларово, Долно Къпиново и Горно Къпиново.
В деня на храбростта си избрахме да стартираме изкачването на емблематичния най-южен връх от село Горно Къпиново. И както обикновено решихме да не използваме стандартния маркиран маршрут, а друг, който беше по-интересен, предизвикателен и кръгов.
Традиционно тръгнахме много рано и бяхме възнаградени със страхотен цветен изгрев.
Около 9 часа бяхме на старта на маршрута – старата полусрутена 4-та гранична застава „Жупел“ на края на село Горно Къпиново, която някога е била център за охрана на държавната ни граница. Паркирахме, взехме раниците и първо си снимахме сградата на заставата, която беше изключително красива, макар разрушена и превърната в обор и сметище.
Знаехме, че преходът до връх Вейката не е от леките, с обща продължителност 7-8 часа, разстояние около 20 км. в двете посоки и около +1300 м. денивелация. Пътуването с автомобил до изходната точка е дълго, пътят е с доста завои, но пък е живописен.
Пътеката за връх Вейката е маркирана с червена маркировка и в началото върви по черен горски път от времето на Гранични войски. Вървяхме нагоре и подминавахме грижливо обработени и засадени ниви.
Съвсем скоро след тръгването пресякохме рекичка и решихме да не ползваме пътя, а да се качим направо през гората, откъдето беше по-пряко, но и по-стръмно. Красивите жълти табелки с надпис вр. Вейката дяволито се показваха между дърветата. Под нас живописното село Горно Къпиново се виждаше като на длан.
След около час и изминати 4 км. стигнахме хижа Хвойнова поляна, която за съжаление не работеше. В миналото хижата е използвана от Гранични войски. Починахме малко, пихме от леденостудената и вкусна вода от чешмата и продължихме по маршрута.
Минахме покрай указателна табела, която ни предлагаше седем възможности за изкачване на днешната ни цел връх Вейката. Ние бяхме решили преди да го достигнем да изкачим и връх Ючбунар (Трите кладенеца).
В района на хижа Хвойнова поляна има малко изкуствено красиво езерце, което преди време е било зарибено с шаран и е било на разположение на посетителите на хижата. Слънцето красиво огряваше водоема, той блестеше, а дърветата се оглеждаха във водното огледало. Снимахме си го и продължихме.
Непосредствено след езерото тръгнахме стръмно нагоре през гората. А тя беше красива, зелена и магична. Бяхме чели, че в нея има големи участъци с остатъци от т.нар. Силва магна булгарикум или Великата българска гора, която е впечатлила много пътешественици в далечното минало. Запазени са първични яворови, букови и буково-елови гори на възраст над 150 години. Много от дърветата надхвърлят 300-400 години, а единични екземпляри вероятно са още по-стари. Внушителни и вдъхващи страхопочитание горски стражи в защитена местност Гюмюрджински снежник.
По пътя си видяхме интересна чешма – грижливи ръчички бяха подредили камъни и извели чучурче за утоляване на жаждата. На едно от дърветата се кипреше красива дървена кутия с надпис Горска аптека от Ели и Симо. На няколко места подминахме части от мрежа и изпадали колове – това бяха останките от бившия кльон между България и Гърция.
След около час стръмно изкачване през гората стигнахме билото.
Гледките бяха неописуеми. На юг се виждаше Бяло море. На север бяха вековните гори и красивите ни родни селца, накацали по склоновете.
Цялото било беше обсипано с различни цветя, интересен зелен гущер ни позираше, двойка скални орли се рееха над нас.
На изток на гръцка територия се виждаше изоставен граничен пункт, отбелязан с белееща се гранична пирамида №1, а на запад се издигаше първата ни цел – връх Ючбунар.
Запечатахме си тази красота и продължихме. Откъм Гърция бавно пълзяха облаци, които обгръщаха с бялата си пелена върховете на дърветата.
След няколко спускания и изкачвания и минавайки през интересни скални късове стъпихме на връх Ючбунар, висок 1335 м. На върха има стари полусрутени зидове, които са били основи на овчарски колиби в миналото. Граничната бразда е минала точно през тях и те са били изоставени. Върхът е белязан с гранична пирамида №2.
От Ючбунар има прекрасна гледка към залива Порто Лагос, езерото Вистонида, остров Тасос и да не забравяме Бяло море. Но гъстите облаци, прииждащи от Гърция попречиха да се насладим напълно на тази дивна красота.
Направихме си много снимки на красивите тъжни развалини и на котата на върха и продължихме. Пътеката към връх Вейката е ясно изразена, вие се буквално по границата и вървейки по нея през цялото време усещахме магията на Родопите. Ту слизахме, ту се качвахме. А около нас се редуваха вековни гори, впечатляващи скали и приказни гледки към Гърция и нашата родина.
Следваше финалното около половин километрово изкачване преди да достигнем връх Вейката. Високо пред нас се показа българският флаг и ни стана толкова родно и мило. С всяка стъпка приближавахме върха, на който гордо се вееше трибагреникът ни.
Върху котата на връх Вейката има красиво изписана дървена табела с името и височината на върха. Самият връх е белязан с гранична пирамида №4.
Всяка трудна крачка до връх Вейката си струва. Стъпвайки на него не можеш да откъснеш очи от цялата красота, която те огражда от всички страни, буквално дъхът ти спира. Гледката те кара да забравиш умората и нелекия път.
Към гръцката част виждаме непристъпни върхове, остри зъбери, недостъпни проходи. Там е и най-високият връх в Източните Родопи – връх Орлица, до който води скалист и опасен ръб. След него се виждат конусите на няколко по-ниски върха. Бяло море вълшебно блести на слънцето.
Откъм българска страна пред нас като на длан са селата Горно Къпиново, Чакаларово, Добромирци, Кирково и още…
Това не може да се опише с думи, трябва да се види!
Направихме дълга почивка на върха, за да попием цялото великолепие и красота на неповторимите пейзажи около нас. И снимахме, снимахме.
Времето напредваше и колкото и да не ни се искаше трябваше да тръгваме. Знаехме, че обратният път също не е лек и е доста продължителен.
Слязохме стръмно надолу като не преставахме да се спираме и любуваме на причудливите скали и дивните панорами, които се редяха една след друга. Не след дълго подсякохме връх Ючбунар от север и навлязохме във вековната гора.
Следваше първоначално плавно, а след това доста стръмно спускане къде с пътека, къде без. Изведнъж пред нас изникна поляна с диви божури. Знаехме, че през май и юни тук е тяхното царство – в защитена територия Гюмюрджински снежник е най-голямото естествено находище на диворастящи червени божури в България. Бяха наистина царствени – огромни, наситено червени и прекрасни, наслада за очите и душата.
Стръмното спускане към село Горно Къпиново продължаваше. Все по-силно чувахме шума на Вадовска река, която предстоеше да преминем. За щастие въпреки пълноводието заради скорошния обилен валеж успяхме да намерим брод и да я пресечем без да се намокрим.
Последва кратко изкачване и финалното спускане към селото, което беше целунато от залязващото слънце. Горно Къпиново изглеждаше като картичка в полите на магичните Източни Родопи.
Минахме по последния мост и излязохме на центъра на селото.
За да се върнем на изходната точка от днешния ни кръгов маршрут трябваше да изминем около километър пеша по приличен асфалтов път. Старите родопски къщи с градеж от камък и дърво, покрай които минавахме ни подканяха да спрем да ги погледаме. Уникално красиви, излъчващи спокойствие, наситени с дух и величие.
Местните хора – усмихнати и дружелюбни родопчани, ни поздравяваха и ни предупреждаваха, че има мечки и да не ходим толкова късно в планината. Срещнахме магаренце и крава, завързани заедно, които си се движеха сами към Горно Къпиново.
След последния завой красивата застава ни се разкри в пълната си прелест, изглеждаше впечатляващо на фона на китните Родопи. Мъничкото поточе до нея тихо ромолеше и водите му блестяха под лъчите на залязващото слънце.
Натоварихме раниците и тръгнахме обратно към вкъщи. Минавахме през китните родопски селца и си говорехме колко простичко и щастливо си живеят хората там.
Слънцето вече беше съвсем ниско на хоризонта и предлагаше залез, който не можехме да пропуснем. Спряхме да погледаме и снимаме тази магия.
И въпреки дългият път на връщане и късното прибиране вкъщи бяхме страхотно заредени и щастливи, че стъпихме на връх Вейката, един от най-красивите и атрактивни върхове в Източните Родопи, който ни предложи вековни букови гори, незабравими панорами, невероятни скали и магията на дивите божури.
До нови срещи!
Вашият коментар